Четвърто вътрешно 2

Болничното ми ежедневие, с всичките си плюсове и минуси, се проточи месец и нещо — почти до Бъдни вечер. Леглото ми, с всичките му екстри — повдигане на различни части от него и сгъване, с непослушна команда в ръката, своенравен електромотор под мене, де удобно, де неудобно се местеше от стаичка в стаичка — към заветния изход. И все още имаше накъде да се придвижва. Перспективата — някъде след Нова година да ме изпишат. Трябваше да мина през рехабилилитацията, да съм пълзял по стълбички, разни натоварвания, за да поукрепне разбичканото ми сърце.

Пак се държах лошо, дори се разплаках — казват, сърдечно болните лесно го докарвали на сълзи; как може на Бъдни вечер да не съм си у дома, при жената, децата и внуците… Ще съм тревожен, а това е противопоказно за състоянието ми; още повече, че живея на съседната улица — винаги ще съм под ръка, ако се наложи. Хвана дикиш, изписаха ме с куп препоръки и обещания. И с катетъра — влачих го още дълго, мамицата му мръсна!