На Игликина поляна

— Чичо, ти се поумори май — рече момъкът.

Крайналията не отговори и не отвори очи. По челото му бяха се насъбрали ситни капчици пот.

— Чичо, лошо ли ти е? — извика уплашен момъкът и се наведе над него.

— Нищо не ми е — обади се Крайналията и едва поотвори очи. — Студено ми е. Метни ямурлука на гърба ми. Ха тъй. Сега вече — и когато говореше това, бръчките около очите му се усмихнаха, — сега, Стоене, ще имаш туй, що ми искаше. Като умра, силяха ми твой да е…

— Чичо, защо приказваш тъй — обиди се момъкът. — Какво ти е?

— Нищо не ми е, момче, нищо не ми е. Дойде ми часа и това си е. Добре че се случи тук… дето умря… Курта…

Гласът му отслабваше и сякаш идеше отдалеч. И пак притвори очи. Тогава младият момък, макар че не беше от страхливите, но като видя, че при него умира човек, без да може да му помогне, уплаши се и се обърка. Поиска да повика някого, затече се надолу, пак се повърна. Изведнъж видя няколко души, които се мярнаха по една пътека и се закриха в гората. Стоян позна кои са, тури пръст в устата си и изсвири. След малко също такова остро изсвирване дойде откъм гората. На поляната се показаха петима души и бързо крачеха насам. Стоян се затече към тях и ги посрещна.

Когато те дойдоха при дървото, оня, който вървеше най-напред и който беше войводата, пристъпи до Крайналията, погледна го в лицето отблизо, после хвана ръката му, потърси пулса му и каза:

— Бог да го прости. Издъхнал.

Хайдутите снеха големите си калпаци и се прекръстиха. Стоян усети очите си да влажнеят. Мръкваше се. Поляната тъмнееше и безбройните жълти иглики леко се полюляваха като запалени свещи.