През чумавото

Черквата се изпълни с народ. Запалиха свещите на полюлея и под него се изправиха булката и младоженецът. Започна се венчаването. Отведнъж откъм вратата се зачу шум. „Не сте ли го видели?“ — викаше женски глас и в настъпилата тишина познаха гласа на Дочка вдовицата.

— Ей сега си дойде — говореше тя на най-близките до нея. — Скочи от коня си и щом му казах, право към черквата… Тук тряба да е дошел.

— Дошел? Кой дошел? — плахо попита някой.

— Аааа! Дошла, чумата дошла! — писна женски глас навътре.

И както беше гъсто насъбрано, множеството се поклати, готово да бяга.

— Стойте бе, хора! — завикаха някои мъже. — Нищо няма, нищо!

Поуспокоиха се и се повърнаха. Но отпред, пред олтара на черквата, остана празно. И ето, на това място се появи мъж, млад, но почернял, прашен. Очите му, устремени към булката, горяха като въглени, полюляваше се. Поиска да пристъпи, но се присви в страшни гърчове, на лицето му се появиха черни петна. Краката му се подкосиха и той падна.

— Чумав! — извика някой. — Бягайте!

Всички се урнаха назад, заблъскаха се, завикаха. След туй се чу тропот като от стадо и черквата, останала съвсем празна, светна. Под полюлея стоеше само Тиха. Искаше да бяга и тя, но видя една жена и се спря: беше Дочка. Тя гледаше падналия пред олтара, чупеше ръце, очите й бяха като на луда.

— Ах, боже, какво да правя — викаше тя, — син ми е, а е чумав! Ах, боже!

Няколко пъти ту пристъпва към него, ту се връща и най-после, като се хвана за косите и заплака, избяга и тя.

Тогава Тиха тръгна към чумавия — Величко беше, позна го още щом се появи. Тя се наведе, обърна лицето му, после седна на каменното стъпало пред олтара, тури главата му на коленете си и го загледа в очите. Булото й падна и закри нейното и неговото лице. Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си.