Мотелът „Боговдъхновената кокошка“
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мотелът „Боговдъхновената кокошка“». Краткое содержание книги:
Двамата с мама тръгнаха към бунгалото.
А ние със Скип и стопанката останахме още поне десетина минути при оградата, без да казваме нищо, без дори да сочим.
Стана време за сън.
Лежах с отворени очи до Скип. Спомнях си всички други нощи, когато татко и мама си говореха за разни възрастни неща и възрастни места, а ние обичахме да ги слушаме; мама питаше загрижено нещо, татко отговаряше категорично, много уверено, спокойно и тихо. Златно гърне, край на дъгата. Не вярвах на такива неща. Страна, в която от чешмите тече мед и мляко. И на това не вярвах. Бяхме пътували и видели прекалено много, за да вярвам… но…
Някой ден моят кораб ще пристигне…
В това вярвах.
Когато чувах татко да казва тези думи, очите ми се пълнеха със сълзи. Бях виждал такива кораби в езерото Мичиган, връщащи се в летните утрини от празненства, пълни с весели хора, с конфети и надути свирки. А в тайния ми сън, безброй нощи прожектиран на стената на стаята ми, на кея стояхме Мария Магдалина, татко, Скип и аз. И корабът бе огромен, бял като сняг, пълен с милионери на горните палуби, хвърлящи не конфети, а зелени пачки и златни монети, които се сипеха в звънък дъжд около нас, а ние скачахме да ги уловим, извъртахме се и охкахме, ударени от монети по ушите, или се смеехме, когато ни галеше банкнота…
Мама питаше. Татко отговаряше. И двамата със Скип отидохме заедно да чакаме на кея.
— Татко? — обадих се след дълго лежане в леглото. — Какво означава това?
— Кое какво означава? — попита татко от тъмното.
— Надписът върху яйцето. За Кораба ли става дума? Той ли е близко?
Последва дълго мълчание.
— Да — отвърна татко. — Точно това означава. А сега заспивай, Дъг.
— Да, сър.
И се обърнах със сълзи на очи.
Излязохме от Амарило в шест сутринта, за да изпреварим жегата. През първия час не казахме нито дума, защото още не се бяхме събудили, а през втория мълчахме, защото си мислехме за предишната вечер. Накрая кафето започна да съживява татко.
— Десет хиляди — каза той.
Изчакахме го да продължи и той го направи, като клатеше бавно глава.
— Десет хиляди безмозъчни кокошки. И на една от тях изведнъж й скимва да ни напише бележка.
— Татко — рече мама.
И гласът й питаше — Ти наистина ли повярва?
— Да, татко — обади се брат ми със същия тон, със същата доза заяждане.
— Има над какво да се замислиш. — Татко не откъсваше очи от пътя, караше леко, ръцете му не стискаха волана и уверено водеха малкия ни сал през пустинята. Отвъд хълма имаше друг хълм, а зад него друг, а по-нататък…?
Мама погледна татко в лицето и не й даде сърце да му отвърне по обичайния начин. Извърна очи към пътя. Говореше толкова тихо, че едва я чухме.
— Как ли ще караме нататък?
Татко взе големия завой към Уайт Сандс, прочисти гърлото си, избърса предното стъкло и каза, припомняйки си думите:
— Спи спокойно. Сполуката е близко.
След още една миля отворих уста.
— Колко… ъъъ. Колко ли… ъъъ… колко ли струва такова яйце, татко?
— На подобни неща не можеш да сложиш цена — отвърна той, без да се обръща, просто продължаваше напред към хоризонта. — Не можеш да сложиш цена на яйце като това, снесено от боговдъхновена кокошка в мотел „Боговдъхновената кокошка“. Занапред ще наричаме това място точно така — мотел „Боговдъхновената кокошка“.
Пътувахме с четирийсет мили в час към жегата, прахта и деня след утрешния ден.
Брат ми не ме удари, аз не го фраснах — внимателно, тайничко, чак до обед, когато спряхме да полеем цветята край пътя.