Сирената
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сирената». Краткое содержание книги:
Макдън ме сграбчи за ръката.
— Бързо долу!
Кулата се разклати, потрепери и започна да поддава. Сирената и чудовището ревяха. Ние се препъвахме и едва не се прекатурихме по стълбите.
— Бързо!
Стигнахме долу, когато кулата сякаш се срутваше върху ни. Пъхнахме се под стълбите в едно каменно килерче. Разтресохме се поне хиляда пъти, защото отгоре валеше дъжд от камъни. Сирената рязко спря да реве. Чудовището се хвърли с цяло тяло върху фара. Кулата падна. Макдън и аз бяхме коленичили и се държахме здраво един за друг, докато светът ни се сгромолясваше.
После всичко свърши. Имаше само мрак и се чуваше как морето се плиска върху голите камъни.
Чуваше се и още един звук.
— Слушай — тихо ми каза Макдън. — Слушай!
Чакахме само миг. После и аз го чух: първо свистенето от шумно поетия въздух, след който сякаш оставаше вакуум, а после жалния вой — учудването и самотата на голямото чудовище, свило се върху камъните над нас, така че гадната миризма от тялото му се беше пропила във въздуха — разделяше ни само педя дебелата стена на килера. Чудовището стенеше и плачеше. Кулата бе изчезнала. Светлината бе изчезнала. Сирената, която го бе позовала през милионите години, бе изчезнала. А чудовището отваряше своята паст и ревеше пронизително. Ревеше като Сирената. Ревеше непрестанно. Сигурно на корабите далече в морето, които не можеха да забележат нито фара, нито каквото и да било друго, са си мислили: „Ето, чува се сирената на Самотния залив. Всичко е наред. Заобиколили сме носа.“ И така продължи чак до разсъмване.
На другия ден следобед, когато спасителната група дойде да ни измъкне от затрупания с камъни килер, жълтото слънце приличаше.
— Срути се върху ни — мрачно обясни Макдън. — Блъснаха ни няколко големи вълни и фарът направо се събори. — И Макдън ме ощипа по ръката.
От чудовището нямаше и следа. Океанът бе спокоен, небето — синьо. Единственото, което напомняше за станалото, беше вонята от зеленикавата като водорасли слуз, която покриваше нападалите камъни от кулата и крайбрежните скали. По нея жужаха мушици. Празният океан се разбиваше в брега.
На следващата година построиха нова кула, но тогава аз вече си бях намерил работа в едно градче, бях се оженил и живеех в уютна къщичка, където в есенните нощи от прозорците се процеждаше жълта светлина, вратите бяха заключени, а коминът бълваше дим. Колкото до Макдън, той стана пазач на новия фар, според личните му указания построен от железобетон. „За всеки случай“ — каза той.
Завършиха новия фар през месец ноември. Късно една вечер отидох дотам с колата си, оставих я на брега и се загледах в сивите води. Чувах как в далечината свири новата сирена — един, два, три, четири пъти в минута, съвсем безответно.
А чудовището?
То вече не се завърна.
— Отишло си е — каза Макдън. — Прибрало се е в Дълбините. Научило е, че в този свят не можеш да обичаш прекалено силно. Прибрало се е в най-дълбоките Дълбини, за да изчака още милион години. Горкичкото! Чака ту тук, ту там, докато човекът идва и си отива от тази жалка планета. Все чака и чака.
Стоях в колата си и се ослушвах. От Самотния залив не се виждаше нито фарът, нито светлината му. Чувах само Сирената, Сирената, Сирената. Ревеше с гласа на чудовището.
Стоях там и ми се искаше да можех да кажа нещо.