Простото изкуство да убиваш
- Автор: Чэндлер Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Желяз Янков
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Простото изкуство да убиваш». Краткое содержание книги:
2. Тъй като Марк Аблът, изчезнал и заподозрян в убийство, не може да се защитава, особено важни са всякакви данни за неговото държание преди и след убийството (както и дали разполага с пари, за да избяга); но всички тези данни се дават от човек, който е най-тясно свързан с убийството, и не са потвърдени. Това автоматично ги прави подозрителни, докато не се докаже истинността им.
3. При разследването полицията разбира, че Робърт Аблът не се ползва с добро име в родното си село. Някой там сигурно го е познавал. На дознанието не присъства такъв човек (крайно неправдоподобно.)
4. Полицията знае, че в предполагаемото посещение на Робърт се крие известна заплаха, а връзката между посещението и убийството сигурно им е ясна. Но те не правят никакъв опит да научат нещо за Робърт в Австралия или да разберат с какво име се е ползвал там, с кого дружи, дори това дали той наистина е дошъл в Англия и с кого. (Ако си бяха направили труд, щяха да разберат, че е мъртъв от три години.)
5. Полицейският лекар преглежда трупа, чуято брада е обръсната неотдавна (кожата под нея не е загоряла), ръцете са неестествено загръбели, но това е трупът на заможен, водил изнежен живот човек, живял дълго в умерен климат. Робърт е бил груб човек и е живял петнадесет години в Австралия. Такива са сведенията от лекаря. Невъзможно е той да не е забелязал никакви противоречия.
6. Дрехите са анонимни, в тях няма нищо, етикетите са махнати. Въпреки това техният собственик отстоява някаква самоличност. Налага се предположението, че той не е онзи, за когото се представя. Нищо не се предприема във връзка с това странно обстоятелство. Дори изобщо не се споменава, че е странно.
7. Изчезнал е човек, добре известен местен жител, а трупът в моргата много прилича на него. Невъзможно е полицията веднага да елиминира възможността изчезналият да е мъртвецът. Нищо по-лесно за проверка. Невероятно е дори да не се сетят за това. Излиза, че полицаите са идиоти, за да може светът да бъде смаян с лъжливото разрешение, предложено от безочливия аматьор.
Детективът в дадения случай е един безгрижен аматьор на име Антъни Гилингъм, приятен момък с игрив поглед и малко надменно държане, който си има уютна квартирка в града. Той не припечелва нищо от възложените му случаи, но винаги е под ръка, когато местната полиция загуби бележника си. Английската полиция го търпи с обичайния си стоизъм, но тръпки ме побиват при мисълта как биха се разправили с него момчетата от отдел „Убийства“ в полицията в моя град.
Има и по-неправдоподобни примери в бранша, В „Последният случай на Трент“ (често наричан идеалният детективски роман) човек трябва да допусне, че един колос в межуднародните финанси, който само като се понамръщи кара Уолстрийт да препери като кученце, ще седне да крои смъртта си, за да прати на бесилката своя секретар; той пък когато го окошарват, мълчи аристократично — може би е получил възпитанието си в колежа Итън. Познавам сравнително малко международни финансисти, но съм склонен да мисля, че авторът е по-зле и от мен в това отношение.
В една от книгите на Фриймън Уилс Крофт (най-логичния от всички автори в бранша) убиецът чрез невероятно точен разчет на времето и адски свежи маневри се превъплътява в току-що убития от него човек и така изчезва по живо, по здраво от местопрестъплението. В един от разказите на Дороти Сейърс един човек е убит през нощта в дома му чрез механично освобождаваща се тежест; номерът минава, защото той винаги включва радиото в определен момент, винаги стои в точно определена поза пред радиоапарата и винаги се навежда на едно и също разстояния над него. Два инча повече или по-малко, и читателите ще има да чакат. На това му викат дар Божи; убиец, който се нуждае от толкова много помощ от провидението, сигурно е сбъркал професията си.
В една от интригите на Агата Кристи главният герой Еркюл Поаро, находчивият белгиец, който говори ученически френски, след като си опиграва, както му е редът, със своите „малки сиви клетчици“, решава, че никой в спалния вагон не е могъл сам да извърши убийството, следователно всички са го извършили заедно; при това Поаро разлага мисловния процес на поредица прости операции сякаш сглобява яйцебъркачка. Подобен вид загадка положително ще слиса и най-проницателния ум. Само малоумен може да я отгатне.
Има и далеч по-сполучливи фабули от същите автори и от други от тяхната школа. Може някъде да има и такава, която да издържи и на най-критичния поглед. Би било забавно да я прочета, дори и да се наложи да се върна на страница 47 и да освежа паметта си кога точно вторият градинар е засадил спечелилата награда жълто-розова бегония. Няма нищо ново и нищо вехто в тези истории. Споменатите дотук са все английски, защото познавачите като такива, изглежда, смятат, че английските писатели имат предимство в тази скучна черна работа и че американците, дори създателят на Фило Ванс, са само ученици от по-долните класове.