Складът на световете

Господин Уейн излезе от бараката и бързо тръгна по пътеката от сив чакъл. Оттатък насипа, докъдето стигаше погледът, се простираха равни площи, покрити също с чакъл — кафяв, сив и черен. Виждаха се чак до хоризонта и представляваха труповете на пометените градове, разпръснатите останки от дървета и ситната пепел, която някога е била човешка плът и кръв.

„Е, поне им го върнахме тъпкано“ — помисли си Уейн.

Годината в миналото му беше отнела всичко, което притежаваше, и в добавка десетилетие от живота. Дали е било само сън? Все едно, струваше си. Но сега трябваше да изличи от съзнанието си всяка мисъл за Джанет и децата. С това бе свършено, освен ако Тампкинс не усъвършенствуваше метода си. Сега Уейн трябваше да мисли за собственото си оцеляване.

С помощта на ръчния си гайгер-мюлеров брояч той откри една обеззаразена пътека през чакъла. Добре щеше да е, ако успееше да се прибере в скривалището преди мръкнало, преди да излязат плъховете. Закъснееше ли, щеше да изгуби и всекидневната дажба картофи.