Травмираният

Масрин се съвзе след половин час. Кей сложи компрес върху удареното мораво петно на ръката му и той закрачи из стаята. Отново се владееше напълно. Идеите заприиждаха.

— Миналото е долу — каза той полу на Кей, полу на себе си. — Не искам да кажа наистина „долу“, но когато се придвижа именно в тази посока, аз прекрачвам отвора във времето. Това е случай на изместена или зле съединена съизмеримост.

— Какво означава това? — запита Кей, вперила широко отворени очи в съпруга си.

— Просто ми повярвай, че е така — каза Масрин. — Аз не мога да сляза долу. — Той не можа да й го обясни по-добре. Не намери подходящи думи да изложи идеята си.

— А можеш ли да се качиш горе? — попита напълно объркана Кей.

— Не знам. Предполагам, че ако се изкача нагоре, ще отида в бъдещето.

— Не, не мога да понеса всичко това — каза Кей. — Какво стана с теб? Как ще се измъкнеш оттук? Как ще слезеш по това обитавано от духове стълбище?

— Хей, вие още ли сте тук? — изграчи отвън гласът на мистър Харф.

Масрин отиде и отвори вратата.

— Мисля, че ще се наложи да останем за известно време — каза той на хазяина.

— И дума да не става — рече Харф. — Вече дадох под наем стаята. — Веселяка Харф бе дребен и кокалест, с тесен череп и устни, тънки като паяжина. Той се вмъкна дебнешком в стаята, като се оглеждаше за следи от повреда на имуществото си. Една от най-характерните му особености бе убеждението, че най-милите хора са способни на най-лоши престъпления.