Хрътките на съдбата

— Но… — колебливо започна Стоунър.

— За пари не берете грижа — разбра го Джордж, — старата госпожа се съгласи, че най-добре ще е да направите, както ви рекох, и ми даде за вас ей туй.

Прислужникът извади три златни лири и няколко сребърни монети.

Стоунър се чувстваше по-голям измамник от всякога, когато същата нощ се измъкваше крадешком през задната порта на фермата с парите на „леля си“ в джоба. Старият Джордж и палето на старата Баукър стояха на двора и безмълвно го гледаха на изпроводяк. Мнимият им господар изобщо не вярваше, че някога пак ще ги види, и изпита угризение на съвестта за тези скромни, ала верни приятели, които с тъжна надежда щяха да чакат завръщането му. Може би някой ден истинският Том щеше да се появи и тогава простите хорица от фермата щяха възбудено да гадаят кой ли е бил призрачният гост, приютил се за кратко време под покрива им. За собствената си съдба Стоунър не се тревожеше: три златни лири не траят кой знае колко, ако са само те, но за човек, пресмятал богатството си в пенита, такава сума изглежда добро начало. Капризната Фортуна най-неочаквано се бе усмихнала на несретника, когато последния път бе бъхтал по тези друмища без надежда, и вероятно щеше да му даде още и шанс да си намери някаква работа и да започне начисто. Колкото повече Мартин Стоунър се отдалечаваше от фермата, толкова повече се подобряваше настроението му. Облекчение беше пак да си върнеш изгубената собствена самоличност и да престанеш да бъдеш непохватният призрак на някой друг. Младият мъж почти не мислеше за свирепия враг, който се беше появил изневиделица в живота му — онзи живот принадлежеше на Том Прайк, а Мартин Стоунър го бе оставил зад гърба си и не искаше да знае за нищо, свързано с него. За първи път от месеци насам си затананика лека, весела песничка.