История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001

През 635 г. хан Кубрат сключил мирен договор с византийския император Ираклий, от когото бил почетен със сан патриций. След смъртта на Кубрат (651 г.) Велика България била нападната от хазарите. Най-напред била покорена онази част от държавата, управлявана от първородния му син Батбаян. Той управлявал най-западната част от бащината си държава, която била впоследствие завладяна от хазарите, но запазила определена самостоятелност. Хронистите я наричат „Черна България“. Вторият син Котраг се изселил с част от прабългарските племена на север по бреговете на река Волга, създавайки самостоятелна държава, известна като Волжско-Камска България. Хронистите я наричат „Бяла България“, със столица богатия и красив град Болгари. В 922--925 г. Волжска България приема исляма. През X в. територията на Волжска България надвишава един милион кв. км и могъщата държава се простира от Северен ледовити океан до Каспийско море и от Волга до Енисей. През 1237 г. Чингисхан с ордата си подчинява Волжска България, като самоуправляваща се област на Монголската империя. В 1552 г. руснаците на Иван Грозни заличават окончателно „Бяла България“ и разрушават столицата й Болгари.

Най-съдбоносен за съхранение историческото име на племето се е оказал онзи поток от прабългари, който под напора на хазарите и воден от най-малкия син на Кубрат — Аспарух се насочили на юг към устието на Дунава.

Заседнали на север от Дунавската делта прабългарите на Аспарух преминавали реката и безпокояли все повече византийските владения. Тази реална заплаха накарала византийския император Константин IV Погонат през пролетта на 680 г. да организира голям поход по суша и море срещу Аспарух. Операцията на византийците обаче се провалила и в паниката и бягството си голяма част от византийската пеша войска била разгромена от конниците на българския хан. Преследвайки императорските войски Аспарух се настанил трайно на юг от Дунава в Малка Скития, днешна Добруджа, и стигнал проходите на Балкана. Сключил съюз със славянските князе като разпределил задълженията на двете племенни групи. „Седемте славянски племена“ населяващи територията между Дунав и Стара планина трябвало да осигуряват защита на западните граници от аварите, „северите“, които се разпростирали вече до Източна Стара планина, трябвало да осигуряват стратегическите й проходи от нападения на византийците. Прабългарите, разполагащи с многобройна и бързо-подвижна конница, поели освен защитата на цялата територия, но и охраната на черноморския бряг от нападенията на византийската флота. Тяхна задача била и справяне с набезите на хазарите на север от Дунавската делта.