Брегът по залез-слънце

— А ти какво си направил, би ли ми обяснил? — уморено попита Том, гледаше напред. — И ти си същият, с нищо не си по-различен, все едно и също. Да можеше да се видиш.

Оставиха момчетата край тяхната крайбрежна барака. По-малкото се обади тъй тихо, че едва го чуха от вятъра.

— Господи, никой няма да ни повярва…

Двамата мъже продължиха нататък, после спряха.

Чико мълча две или три минути, докато юмруците му не се отпуснаха, после изсумтя:

— Дявол да го вземе. Може пък да е за добро. — Пое дълбоко дъх. — Знаеш ли какво си мисля? Шантава работа. След двайсет-трийсет години посред нощ звъни телефонът. Ще е някое от двете момчета, пораснало, обажда се от някакъв бар. Посред нощ, звъни и пита. Вярно е, нали? Нали наистина се случи? През петдесет и осма, на нас? А ние седим на ръба на леглото и отвръщаме, да, момче, вярно, наистина се случи. На нас, през петдесет и осма. И те — благодаря, а ние — няма нищо, живи и здрави. И си пожелаваме лека нощ. И после не се обаждат две-три години.

Двамата седнаха в тъмното на стъпалата на предната веранда.

— Том.

— Какво?

Чико помълча мъничко.

— Том, следващата седмица… няма да се махнеш.

Том се замисли, продължаваше да стиска между пръстите си отдавна изгасналата си цигара. И разбра, че вече никога не би могъл да се махне. Защото ден след ден ще слиза до морето и ще плува сред зелените и бели огньове, ще се гмурка до тъмните пещери под странните вълни. Утре, вдругиден и тъй нататък. Винаги.

— Няма, Чико. Оставам.

Сребристите огледала се наредиха в неравна линия по цялото крайбрежие на хиляди мили на север и на юг. Не отразяваха ни една къща, ни едно дърво, ни една магистрала, ни една кола и дори нито един човек. Отразиха единствено спокойната луна и се разбиха на милиарди бляскави късчета покрай брега. После морето притъмня за известно време, приготвяше се да изкара нова линия огледала и да изненада двамата мъже, които седяха, гледаха, без да мигат, и чакаха.