Да, ще се срещнем край реката

Първите лъчи на слънцето завариха половината легло празно.

Клара се надигна разтревожено.

Чарли нямаше навика да излиза толкова рано.

После я уплаши нещо друго. Седна и се заслуша, без да може да определи какво изведнъж я е накарало да се разтрепери. Преди да разбере причината, чу стъпки.

Идваха някъде отдалеч и мина доста време, преди да изкачат стъпалата на верандата. После настъпи тишина. Чу Чарли да стои дълго в гостната.

— Чарли? Къде беше?

Той влезе в полутъмната още стая и седна на леглото до нея.

— Разходих се на миля нагоре по брега и се върнах. Чак до дървените прегради, където започва новата магистрала. Реших, че не ми остава нищо друго, освен да участвам в това проклето нещо.

— Значи шосето е открито?

— Открито и работещо. Не забелязваш ли?

— Да. — Тя бавно се надигна, наклони глава, затвори очи и се заслуша. — Това значи било. Ето какво не ми даваше мира. Старият път. Наистина е мъртъв.

Вслушваха се в тишината отвън. Старото шосе бе пусто и сухо като речно корито в едно странно лято, което нямаше да има край. За една нощ реката наистина се бе изместила и бе променила течението си. Сега единствено дърветата шумоляха на вятъра и птиците започваха да пеят сутрешния си химн точно преди слънцето да надникне иззад хълмовете.

— По-тихо.

Отново се заслушаха.

И ето че някъде далеч, на двеста и петдесет или триста метра оттук през поляната, по-близо до морето, се чуваше старият познат, но сега приглушен звук — реката бе сменила коритото си, но продължаваше и никога нямаше да спре да тече през земите далеч на север и на юг в дрезгавата светлина. А още по-отдалеч се чуваше истинската вода, морето, което сякаш привличаше реката по-близо до себе си…