Фи фай фо фум

— Готова съм — съобщи на тишината бабата.

Слънчевите лъчи се плъзнаха в скута й, където стискаше тенджера с грах. В ръката й помръдваше нож, с който отваряше шушулките. Времето течеше. В кухнята бе толкова тихо, че се чуваше бръмченето на хладилника. Бабата се усмихваше и лющеше шушулките.

Вратата тихо се отвори и затвори.

— О! — Тя изпусна тенджерата.

— Здравей, бабо — каза Том.

Граховите зърна се пръснаха като разсипан гердан по пода до мазното петно.

— Ти се върна — рече старата.

— Върнах се — отвърна Том. — Лиди е в Глендейл. Оставих я да пазарува. Казах, че съм забравил нещо. И че ще я взема след половин час.

Двамата се спогледаха.

— Чух, че заминаваш на Изток, бабо — каза той.

— Странно, и аз чух същото за теб — отвърна тя.

— Внезапно си заминала, без да кажеш нищо — каза той.

— Внезапно си събрал багажа си и си тръгнал — отвърна тя.

— Не, ти — каза той.

— Ти — отвърна тя.

Том пристъпи към мазното петно.

Събралата се в мивката вода се разклати от движенията му и се стече в гърлото на Боклуратора, който издаде тих, подсмихващ се, мокър звук.

Том не погледна надолу. Обувката му се подхлъзна по мазнината.

— Том. — По ножа на бабата заиграха слънчеви лъчи. — С какво мога да ти помогна?