Старецът и морето

— Може да не съм толкова силен, колкото си мисля — каза старецът, — но знам много хватки и съм упорит!

— Сега би трябвало да си легнеш, та да си бодър утре заран. Ще върна нещата в „Терасата“.

— Тогава лека нощ. Ще те събудя утре рано.

— Ти си моят будилник — каза момчето.

— Моят будилник е старостта — рече старецът. — Защо ли старите хора се събуждат толкова рано? Да не би, за да им е по-дълъг денят?

— Не знам — отговори то. — Знам само, че момчетата спят дълбоко и до късно.

— Спомням си — каза старецът. — Ще те събудя навреме.

— Не обичам онзи да ме буди. Излиза, че не струвам колкото него.

— Разбирам.

— Гледай да се наспиш, дядо.

Момчето излезе. Те бяха вечеряли без светлина на масата и старецът свали панталоните си и легна на тъмно. Той сви панталоните и ги постави за възглавница, като пъхна вестника в тях. Уви се в одеялото и легна върху старите вестници, които покриваха пружината на леглото.

Той скоро заспа и започна да сънува за Африка, която бе видял като момче: за дългите златисти плажове, за белите плажове — толкова бели, че очите боляха от тях, за стръмните носове, за големите кафяви планини. Напоследък той всяка нощ живееше по тези плажове и в сънищата си чуваше рева на разбиващите се вълни и виждаше лодките на туземците да се плъзгат по тях. В съня си той усещаше миризмата на катран и кълчища по палубата на кораба и вдъхваше мириса на Африка, който вятърът от сушата носеше рано сутрин.

Обикновено, щом го лъхнеше този вятър, той се събуждаше и се обличаше, за да отиде и събуди момчето. Но тази нощ полъхът на ветреца подрани и той разбра в съня си, че е още много рано и продължи да сънува, за да види издигащите се от морето бели върхове на островите. След това видя насън разните заливи и естествени пристанища на Канарските острови.

Той вече не сънуваше бури, нито жени, нито забележителни случки, големи риби, побоища или борби, нито пък жена си. Сега в сънищата си виждаше само местности и лъвове по плажовете. Те си играеха като млади котки в здрача и той ги обичаше, както обичаше момчето. Него той никога не сънуваше.

Събуди се изведнъж, погледна луната през отворената врата, разви панталоните си и ги навлече. Отиде по малка нужда недалеч от колибата и после тръгна нагоре по пътя, за да събуди момчето. Трепереше от утринния студ, но знаеше, че като потрепери малко, ще се стопли и че скоро ще гребе в лодката си.

Вратата на къщата, в която живееше момчето, беше отключена и той я отвори и влезе, стъпвайки тихо с босите си крака. Момчето спеше на една кушетка в първата стая и старецът ясно го виждаше в светлината на гаснещата луна. Той прихвана единия крак и го държа, докато момчето се събуди, обърна се и го погледна. Старецът кимна, а момчето взе панталоните от стола до кревата и ги обу, седнало в леглото.

Старецът излезе из вратата и момчето го последва. Спеше му се. Старецът обгърна рамото му с ръка.

— Прощавай — каза той.

— Que va — възкликна момчето, — мъж съм, трябва да ставам рано.

Те поеха надолу по пътя към колибата на стареца. Из целия път в тъмнината се движеха боси мъже, понесли мачтите на лодките си.