Замъкът Бландингс и други истории

Лорд Емсуърт притежаваше мозък, който, ако изобщо се стигнеше дотам, можеше да подслони една-единствена мисъл, затова не му беше хрумвало, че Ангъс Макалистър ще откаже да се върне. На милорд му бе трудно да се нагоди към новия проблем, но най-после успя. Преди мръкнало беше взел решение. Робърт Баркър, тази неблагонадеждна личност, можеше да се грижи за тиквата още ден-два, а междувременно той ще отиде в Лондон и ще си намери истински главен градинар, най-добрият главен градинар, който може да се купи с пари.

Доктор Джонсън5 поддържал мнението, че в Лондон има всичко, което животът би могъл да предложи. Ако човек, твърдял той, е уморен от Лондон, значи е уморен от самия живот. Стига, разбира се, да знаеше за това твърдение, лорд Емсуърт щеше разпалено да го оспори. Той мразеше Лондон. Ненавиждаше тълпите му, миризмите, шума, омнибусите, такситата и твърдите тротоари. И като връх на всичките си други недостатъци, този нещастен град не можеше да предложи нито един свестен главен градинар. Лорд Емсуърт обикаляше агенция след агенция, разговаряше с кандидатите, но нито един от тях не се доближаваше и на миля до неговите изисквания. Не му харесваха лицата им, не вярваше на препоръките им. Жестоко беше да изрече такова нещо за когото и да било, но да пукне, ако и най-добрият от тези изобщо можеше да се сравнява с Робърт Баркър.

Ето защо, когато на третия ден от посещението си, след скромния обяд в Клуба на заслужилите консерватори милорд излезе на огряното от слънце стълбище, настроението му беше така мрачно и вкиснато. Да не говорим, че се чудеше как по дяволите да прекара и този следобед. Сутринта премина в отхвърляне на главни градинари, а следващата партида беше определена чак за другата сутрин. А какво друго може да прави един разумен човек в този безнадежден град, освен да отхвърля главни градинари?

И тогава в съзнанието му изплува забележката на Бийч във връзка с цветята в Кенсингтън. Той също може да отиде в Кенсингтънските градини и да погледа цветята.

Тъкмо лорд Емсуърт се канеше да махне на някое от спрелите край тротоара таксита, когато от хотела отсреща излезе млад човек. Този млад човек започна да пресича улицата и колкото повече се приближаваше, толкова повече на лорд Емсуърт му се струваше, че във външния му вид има нещо странно познато. Той дълго гледа преди да се довери на очите си, а после с нечленоразделен вик се юрна надолу по стълбите, тъкмо когато другият започна да ги изкачва.