Бунтовници

Някой чука на вратата.

– Беатрис! – Тихият глас е на Сюзън.

Отварям. Носи поднос с храна, който оставя върху леглото. Опитвам се да открия по лицето ѝ следи от претърпяната загуба – нейният баща, един от лидерите на Аскетите, не оцеля при нападението – но на него е изписана единствено кротка решителност, отличителен белег на предишната ми каста.

– Съжалявам, че дрехите не са ти по мярка – казва тя. – Сигурно ще намерим и по-подходящи, ако Миротворците позволят да останем.

– И така съм си добре – отговарям. – Благодаря ти.

– Чух, че са те простреляли. Искаш ли да ти помогна да се срешиш? Или да си обуеш обувките?

Каня се да ѝ откажа, но наистина имам нужда от помощ.

– Да, благодаря ти.

Сядам на стола пред огледалото и тя застава зад мен – очите ѝ покорно следят заниманието на ръцете, а не собственото отражение. Не вдига поглед дори за секунда, докато прокарва гребена през косата ми. Не задава въпроси за рамото ми, за това как са ме простреляли и какво е станало, след като напуснах скривалището, за да прекратя симулацията. Имам чувството, че ако успея някак да надникна в нея, тя и в самото си сърце ще се окаже истински Аскет.

– Успя ли вече да се срещнеш с Робърт? – питам. Брат ѝ Робърт предпочете Миротворците така, както аз избрах да се присъединя към Безстрашните, значи трябва да е някъде наоколо. Зачудих се дали тяхната среща би приличала по нещо на нашата с Кейлъб.

– Само за кратко, снощи – отговаря тя. – Оставих го да скърби с хората от неговата каста така, както и аз скърбях с моята. Но беше хубаво да се видим отново.

По тона ѝ усещам, че с това темата е приключена.

– Жалко че това се случва точно сега – продължава Сюзън. – Нашите водачи тъкмо щяха да извършат нещо прекрасно.

– Така ли? И какво точно?

– Не знам. – Сюзън се изчервява. – Знаех само, че нещо има да става. Не че съм любопитствала, просто забелязах някои неща.

– Не бих те винила, дори да си любопитствала.

Тя кимва и продължава да ме разресва. Започвам да се питам какво ли са замисляли водачите на Аскетите, сред които е и моят баща. Не ми остава нищо друго, освен да се чудя и да се мая на увереността на Сюзън, че каквото и да са готвели, е било нещо прекрасно. Ще ми се и аз да можех пак да си върна вярата в хората. Ако изобщо съм имала някога такава.

– Безстрашните носят косата си разпусната, нали? – пита тя.

– Понякога – отговарям. – Можеш ли да ме сплетеш на плитка?

Пъргавите ѝ пръсти разделят косата ми на части и я сплитат на плитка, която ме гъделичка по гърба. Гледам втренчено отражението си, докато тя не приключва. Благодаря ѝ, когато всичко е готово, и тя си тръгва с лека усмивка, притваряйки вратата след себе си.

Продължавам да се взирам в огледалото, но не себе си виждам в него. Все още усещам пръстите ѝ да докосват тила ми, също както ме докосваха пръстите на мама в последната сутрин, която прекарахме заедно. Очите ми се пълнят със сълзи. Люлея се напред-назад на стола, опитвайки се да прогоня този спомен от мислите си. Боя се, че ако сега ревна, няма да спра, докато не се сбръчкам като стафида.