Много съм ти задължен, Джийвс
- Автор: Вудхауз Пэлем Грэнвилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Бабалев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Много съм ти задължен, Джийвс». Краткое содержание книги:
Джийвс отиде до апарата.
— Госпожа Травърс, сър.
Глава 2
Вече бях предугадил кой е от другата страна на жицата — моята добра и достойна леля Далия. Тя имаше навика да говори по телефона със страстното увлечение на викач по време на лов на глигани в западните щати на Америка, който привиква свирепите зверове да дойдат и да си го получат. Придобила е този си маниер по време на честото ходене на лов в младостта си със семействата Куорн и Пичли. И може би заради хората, яздещи в компанията на ловджийски кучета и прекарващи времето си в лов на зайци, малкото тогава момиче станало доста гласовито. Убеден съм, че ако е в добра форма, гласът й ще се извиси в няколко съседни графства.
Пристъпих към телефона с голяма радост. Много малко са мъжете и жените, на чиято компания се радвам повече, отколкото на тази жизнерадостна сестра на покойния ми баща, а и доста време мина, откакто за последен път бяхме заедно. Тя живее близо до градчето Маркет Снодсбъри в Устършир и почти не се отделя от провинциалното си имение, докато аз, както Джийвс току-що отрази в клубната книга, напоследък се подвизавах на други места. Усмихнах се слънчево и вдигнах слушалката, въпреки че първото беше излишно, тъй като така или иначе тя не можеше да ме види, но такова ми беше настроението.
— Здравей, стара родственице.
— Здравей, младо петно върху фамилния герб. Трезвен ли си?
Обзе ме естествено негодувание, задето ме смятат способен да се поддам на влиянието на огнената течност още в десет сутринта, но си припомних, че лелите са си лели. Както често съм казвал, покажи ми една леля и аз ще ти покажа някой, на който изобщо не му пука колко много нейните думи, казани между другото, могат да наранят чувствителността на един племенник. Малко високомерно я успокоих по въпроса, който беше повдигнала и я попитах с какво мога да й помогна.
— Какво ще кажеш за един обяд?
— Не съм в Лондон, у дома съм. А ти можеш да ми помогнеш, както се изрази, като дойдеш тук. Днес, ако е възможно.
— Твоите думи са музика за ушите ми, стара прародителко. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие — казах аз, тъй като винаги с радост приемам нейното гостоприемство и подновявам запознанството си с ненадминатите ястия, приготвяни от превъзходния й френски готвач Анатол — дар божи за личните ми стомашни сокове. Често съм съжалявал, че имам само един стомах, който да предоставя на негово разположение. — За колко време?
— За колкото искаш, мое малоумно момче. Като дойде време да те изхвърля, ще те уведомя. Сега най-важното е да дойдеш тук.
Трогнах се (пък и кой ли нямаше да се трогне на мое място?) от страстното й желание да посетя имението й. В кръговете, където се движа, твърде голяма част от хората, които ме канят в собствените си домове, са склонни да наблегнат на факта, че ме очакват само за уикенда и не забравят да изтъкнат с много ентусиазъм достойнствата на ранните влакове за Лондон в понеделник сутринта. Слънчевата ми усмивка се удължи с още няколко сантиметра.
— Ужасно мило от твоя страна да ме поканиш, стара кръвна роднино.
— Да, действително.
— Очаквам с нетърпение да се видим.
— Че кой не би?
— Всяка секунда ще ми изглежда като цял час, докато пристигна. Как е Анатол?
— Лакомо прасе такова, все за Анатол мислиш.
— Трудно ми е да мисля за друго. Вкусовите ми възпоменания са така живи. Как е изкуството му тези дни?
— В апогея си.
— Това е добре.
— Джинджър казва, че ястията му са едно откровение.
Помолих я да повтори това. Прозвуча ми все едно каза:
„Джинджър казва, че ястията му са едно откровение.“, но знаех, че едва ли е това. Оказа се, обаче, че е това.
— Джинджър? — попитах неразбиращо.
— Харолд Уиншип. Той ми каза да го наричам Джинджър. На гости ми е. Казва, че сте приятели, а това е нещо, което едва ли би признал, ако не съществуваха доказателства. Познаваш го, нали? Били сте заедно в Оксфорд.
Извиках от радост, а тя ми каза, че ако го направя още веднъж, ще ме даде под съд, задето почти съм й спукал тъпанчетата. Типичен пример за „Присмял се гърбав на щърбав“, както гласи поговорката, след като тя от самото начало на разговора се опитваше да спука моите.
— Дали го познавам? Разбира се, че го познавам. Ние двамата бяхме като… Джийвс!
— Сър?