Големия лош вълк

Джени бе облечена в набързо съчетан комплект от сива тениска, върху която с яркочервени букви бе изписано „Аеро Атлетикс 1987“, клин с червени кантове отстрани и бели маратонки „Адидас“ с червени връзки.

Колкото до мен — аз просто се чувствах добре. Все още от време на време хората ме спираха и ми казваха, че приличам на младия Мохамед Али. Знаех как да избягвам подобни комплименти, но ми харесваше да ги чувам, макар да не исках да си призная.

— Тази сутрин си ужасно мълчалив, тате. — Джени обви ръце около свободната ми длан и продължи: — Неприятности в училище ли имаш? С ориентацията ли? Изобщо харесва ли ти да бъдеш агент на ФБР?

— Харесва ми — отвърнах аз. — През следващите две години ще съм на изпитателен срок. Ориентацията ми е добра, но по-голямата част от дисциплините съм ги учил, особено това, което наричат „практика“. Стрелба на полигона, почистване на оръжието, упражнения по залавяне на престъпниците. Затова напоследък отивам по-късно.

— Е, значи вече си станал любимец на учителите — смигна дъщеря ми.

Аз се засмях.

— Не мисля, че учителите са твърде впечатлени от мен или от което и да е от останалите улични ченгета. А как се справяте двамата с Деймън напоследък?

Деймън сви рамене.

— Имаме шестици по всичко. Но защо сменяш темата, когато става дума за теб?

— Прав си — кимнах. — Е, моето училище върви добре. Бал осемдесет се смята за провал в Куонтико. Очаквам да получа отличен на повечето изпити.

— На повечето? — Джени повдигна вежди и ме изгледа с един от разтревожените погледи на мама Нана. — Какво искаш да кажеш? Ние очакваме да получиш отличен на всичките си изпити.

— Отдавна не съм бил ученик.

— Не се извинявай!

— Старая се колкото мога, а това е всичко, което можеш да искаш от някого — отвърнах аз с нейните думи.

Тя се усмихна.

— Добре тогава, тате. Постарай се с всички сили да получиш отлични оценки на следващите си изпити.

Една пряка преди училище прегърнах силно Джени и Деймън, за да не ги засрамвам пред нахаканите им приятели. Те също ме прегърнаха, целунаха малкия си брат и хукнаха напред.

— Ба-бай — извика след тях малкият Алекс, а Джени и Деймън му отвърнаха с „Ба-бай, ба-бай!“, но без да се обръщат.

Аз взех на ръце малкия им брат и се запътихме към къщи; не след дълго бъдещият агент Крос от ФБР трябваше да потегли за работа.

— Тата — изгука Алекс, докато го носех. Точно така — тата. Нещата най-после започнаха да се подреждат и за семейство Крос. След всичките тези години в живота ми почти бе настъпило така дългоочакваното равновесие. Питах се колко ли ще трае. Надявах се да е поне до края на деня.