Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Тринидад блъсна вратата откъм улицата, докато камбаната още биеше, и се отправи към ъгъла, където предишната нощ бе заредила капани за мишките. Намери нещо, което предизвика у нея едновременно удоволствие и погнуса — една малка сеч.
Тя отвори първия капан, хвана с два пръста мишката за опашката и я хвърли в една картонена кутия. Отец Анхел току-що бе отворил вратата към площада.
— Добро утро, отче — каза Тринидад.
Той не обърна внимание на хубавия й баритонов глас. Пустият площад, заспалите под дъжда бадемови дръвчета, селото, неподвижно в безутешното октомврийско съмване, предизвикаха у него усещане за безпомощност. Но когато привикна с ромоленето на дъжда, той чу в дъното на площада — ясен и малко недействителен — кларнета на Пастор. Едва тогава отвърна на сутрешния поздрав.
— Пастор не беше с тия, дето правиха серенадата — рече.
— Не — потвърди Тринидад. Тя се приближи с кутията умрели мишки. — Свириха на китари.
— Близо два часа пяха някаква глупава песничка — каза свещеникът. — „Морето ще набъбне от моите сълзи“. Така ли е?
— Това е новата песен на Пастор — каза тя.
Застанал неподвижен пред вратата, свещеникът бе запленен от някакво мигновено очарование. В продължение на много години той бе чувал кларнета на Пастор, който на две преки оттам сядаше да се упражнява — всеки ден в пет, облегнал табуретката на гредата на гълъбарника си. Това бе механизмът на селото, който работеше съвършено — първо петте часовникови удара в пет часа, после първата камбана за литургия и след нея кларнетът на Пастор, в двора на дома му, пречистващ с прозрачни отчетливи ноти наситения с фъшкии от гълъби въздух.
— Музиката е хубава — реагира свещеникът, — но думите са глупави. Могат да се обърнат наопаки и пак ще е същото:
Обърна се, усмихвайки се на откритието си, и отиде да запали олтара. Тринидад го последва. Беше облечена в дълъг бял халат с ръкави до китките и носеше синия копринен пояс на един светски орден. Очите й бяха наситено черни под сключените вежди.
— Цялата нощ бяха някъде наблизо — каза свещеникът.
— При Маргот Рамирес — рече Тринидад разсеяно, като разклащаше умрелите мишки в кутията. — Но снощи имаше и нещо по-хубаво от серенадата.
Свещеникът се спря и мълчаливо втренчи в нея сините си очи.
— Какво?
— Пасквили — отвърна Тринидад. И нервно изхихика.
Три къщи по-надолу Сесар Монтеро сънуваше слоновете. Беше ги видял в неделя в киното. Дъждът бе рукнал половин час преди края и сега филмът продължаваше в съня му.
Сесар Монтеро обърна цялата тежест на огромното си туловище към стената, докато изплашените туземци в безпорядък бягаха от слоновете. Жена му леко го побутна, но никой от двамата не се събуди. „Да си тръгваме“ — измърмори той и възстанови първоначалното си положение. Тогава се събуди. В този миг удари втората камбана за литургия.
Стаята беше с големи прозорци с мрежи. На прозореца към площада, също замрежен, бе спуснато кретонено перде на жълти цветя. На нощната масичка имаше портативен радиоприемник, лампа и часовник със светещ циферблат. От другата страна, до стената — огромен гардероб с огледала на вратите. Докато си обуваше ботушите за езда, Сесар Монтеро дочу кларнета на Пастор. Връзките от сурова кожа се бяха вкоравили от калта. Той силно ги опъна, като ги прекара през свитата си длан, по-корава от кожените връзки. После потърси шпорите, но не ги намери под леглото. Продължи да се облича в полумрака, като се опитваше да не вдига шум, за да не събуди жена си. Когато си закопчаваше ризата, погледна часовника на масата и отново затърси шпорите под леглото. Първо опипа с ръце. След това се наведе на четири крака и залази под леглото. Жена му се събуди.
— Какво търсиш?
— Шпорите.
— Окачени са зад шкафа — каза тя. — Ти самият ги сложи там в събота.
Тя отметна настрани мрежата против комари и запали лампата. Той се изправи засрамен. Беше огромен, с яки квадратни рамене, но движенията му бяха гъвкави дори с ботушите за езда, чиито подметки бяха като парчета дърво. Беше здрав като бик. Изглеждаше на неопределена възраст, но по кожата на врата си личеше, че бе преминал петдесетте. Седна на леглото, за да си сложи шпорите.
— Още вали — каза тя, усещайки, че младите й кости са просмукали нощната влага. — Чувствам се като гъба.