Призракът на Рембранд
- Автор: Кристофър Пол
- Серия: Фин Райън #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Призракът на Рембранд». Краткое содержание книги:
Фин взе яркочервения двуетажен автобус до станция Юстън, оттам се прехвърли на метрото и слезе на Грийн Парк. Продължи пешком под отвратителния дъжд до Албъмарл стрийт, после си купи най-голямата възможна чаша кафе и едно кексче с боровинки. Понесла закуската си, Фин пое на зигзаг по тесните улички към седалището на „Мейсън-Гудуин“, изтръска добре чадъра си и го сгъна, преди да е влязла през остъклените врати с меден обков и да е стъпила на ориенталските килими в кървавочервено и черно, с които беше застлан полираният паркет на приемната с дъбова ламперия.
Вече беше осем сутринта и след цял час в претоплените возила на лондонския градски транспорт в душната компания на другите претоплени пътници Фин Райън не беше в добро настроение. Настроението й не се подобри и от гледката на Отвратния Роналд, застанал пред орнаментираното писалище в стил Луи XV, което служеше за рецепция, и потънал в сладък разговор с Дорис Бойната брадва, която беше първата отбранителна линия пред всеки, дръзнал да навлезе в свещената земя на „Мейсън-Гудуин“.
Истинското име на Отвратния Роналд беше Роналд Ейдриън Депейни-Котръл, познат повече като Рони, а понякога и зад гърба му — като Лейди Рон. По собствените му думи Рони имал кръвно родство с кралицата, макар че така и не успяваше да обясни точно по каква линия. Имаше силен оксфордски акцент, магистърска степен по нещо, за което никога не говореше, изтъняваща черна коса, вечно влажни устни и интелигентни тъмни очи, които шареха постоянно. Имаше от онези кльощави телесни конструкции с халтави стави, които са създадени сякаш за скечовете на Монти Пайтън, но този му комичен вид а ла Джон Клийз или Икабод Крейн се смекчаваше от скъпите мокасини от телешки бокс, още по-скъпия раиран костюм и тъмносинята копринена вратовръзка с миниатюрни коронки като пореден намек за кръвни връзки с кралското семейство, за каквито, според Фин, Отвратния Роналд можеше само да си мечтае.
Рони и Дорис погледнаха към нея, и двамата с известно раздразнение, сякаш се е натрапила безсрамно, прекъсвайки интимен и важен разговор. Фин моментално се притесни, което беше и целта на занятието, а притеснението й също толкова моментално се изроди в негодувание. Снобизмът, който цареше в „Мейсън-Гудуин“, и вкоренената аристократична арогантност на англичаните започваха да й лазят жестоко по нервите.
— А, госпожице Райън, идвате на работа, виждам — каза Рони, сякаш беше закъсняла с половин час, което не беше вярно.
— А, господин Депейни-Котръл — отвърна тя с доза сух лед в тона си и с тежко ударение на „господин“, знаейки колко копнее Отвратния Роналд за нещо по така, нещо като „ваша светлост“, или „бароне“ или „милорд“ или дори нищо и никаквото „сър“. Мечтай си, помисли си Фин.
— Човек трябва да си закусва у дома си, госпожице Райън, а не да ръси трохи по бюрото си в офиса си.
Фин се зачуди колко ли „си“-та може да употреби Рони в едно изречение. Този тип наистина я дразнеше.
— Не и когато човек трябва да включва в сметката си едночасовото си пътуване с лондонския градски транспорт — отвърна Фин.
— Туутинг, нали? Степни?
— Крауч Енд.
— Крауч Енд. Мда. — Рони, разбира се, живееше в къща на Чейни Уок, обитавана някога от американския художник Джеймс Макнийл Уислър и неговата изтъкната майка, както пишеше на паметната плоча.
— Мда, наистина — каза Фин. Удостои Рони с най-неискрената си усмивка и му обърна гръб. Стигаше й толкова контакт с шефа за тази сутрин. Нищо чудно сметаната в изстиващото й кафе да се беше пресякла.
— И внимавайте с трохите, госпожице Райън! — извика след нея Рони, докато тя се качваше по стълбите към горния етаж.
— Добре! — извика на свой ред тя, без да се обръща. — Тъпанар — измърмори под нос. Стигна площадката и тръгна по коридора към офиса си.
2.
Офисът на Фин беше по-скоро килер, един от многото подобни в задната, лишена от прозорци част на зайчарника от стаи и коридори, заемащ втория етаж на „Мейсън-Гудуин“. Но понеже бяха в Англия, не се казваше втори етаж, а първи етаж, а първият етаж се казваше приземен етаж, което звучеше логично, но въпреки това дразнеше. Да живееш в Англия понякога беше като да живееш в страница от „Алиса в страната на чудесата“ и това май също беше логично, защото Луис Карол не беше истинското име на писателя, а той не е бил наистина писател. Бил е англикански пастор и преподавател по математика в Оксфорд.