Черният кинжал (Част II)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният кинжал (Част II)». Краткое содержание книги:
— Без странични ефекти…
— Точно така, ако не броим злокачествените полипи, които отстранихме от дебелото ви черво… Естествено при вас използвахме по-различен дериват на серума, който получава съпругата ви… Според мен всичко се дължи на разликата в кръвта ви…
— Имате предвид, че нейната група е A, а моята — нула позитивна?
— Не — поклати глава доктор Шепърд. — Във вашата кръв се наблюдават едва забележими отклонения. Според мен те са резултат от японското ви потекло…
— Докторе — изви вежди Торнбърг. — Искам дебело да подчертая, че в жилите на прабаба ми може би е текла японска кръв… Може би… Но това изобщо не е доказано, затова предлагам да не правим прибързани заключения, а още по-малко дати записваме на хартия! Не желая този предполагаем факт да става обществено достояние, още повече че никое от децата ми няма представа за него!
— Разбирам ви много добре, господин Конрад — кимна доктор Шепърд.
По-късно, изправен пред съвършената голота на Тифани, Конрад замислено поклати глава. Беше прекрасна, беше като картина на гениален художник, беше като сън… Отдавна беше забравил истинската й възраст и беше благодарен на Бога, че му е спестил ужаса да помни този факт.
— Би ли предпочел момче? — попита младата японка.
Шото Вакаре се засмя и взе в длани красивото й лице.
— Мога да те превърна в момче, при това толкова изящно и нежно, колкото никое друго…
Целуна едното й слепоочие, после се прехвърли на другото. Направи го толкова нежно, че дори и нейното сърце ускори ритъма си.
— Освен това никое момче не може да притежава ума ти.
Слабо осветената стая миришеше на бира и тютюнев дим — вечните спътници на местата за удоволствия, известни под името „акашошин“. Вакаре не беше се отбивал тук от години. Сградата беше част от лабиринта на „шитамаши“ — район, който в други, по-малко заселени градове от Токио, несъмнено би бил приет за център… Но тук думата „шитамаши“ имаше по-различно значение. С нейна помощ се очертаваше един не толкова географски, колкото социален район. Районът на бедните и низвергнати от живота…
Мястото беше безлично, почти анонимно. Просто едно от десетте хиляди отворени цяла нощ заведения на Токио, които предлагаха „мизушобай“ — платената любов…
Японските мъже имат нужда от изблик на животинската си примитивност, от отдушник в един живот, запълнен изцяло от традиции, дълг и чест… Именно „акашошинът“ беше този отдушник. Тук японецът има право на всичко: да се смее и плаче, да се напие до безсъзнание, да развратничи по начина, който му диктува въображението… Без да се страхува, че ще се изложи, без да се опасява от последиците. Оттук той излиза спокоен и освежен, готов отново да потъне в моралните догми на това, което се нарича общество.
Името на младата жена беше Мита. Не беше истинското, а просто това, което й бяха дали при постъпването на работа… Ръцете й нежно се обвиваха около раменете на Вакаре, опитните й пръсти леко докосваха челото му. Дали жестовете й бяха изкуствени или породени в дълбините на нейната женственост? Никой не би могъл да даде отговор на този въпрос, върху него етнолозите спореха от години… Но дори да бяха изкуствени, те бяха наситени с толкова нежност и съчувствие, че неизменно се сливаха с действителността. Мита притежаваше онова особено качество, което японците наричат „ясашиза“. Майчинската нежност, от която са били лишени почти всички мъже в тази страна и която, именно по тази причина, е особено ценена от тях… Тази дарба беше наистина нещо много скъпо…
Естествено тя и Вакаре се любеха, но срещите им бяха много повече от обикновеното желание за физическа близост. В крайна сметка той би могъл да задоволи сексуалните си апетити навсякъде, това не би представлявало трудност. Но Мита му предлагаше далеч по-пълно и всеобхватно удоволствие.
Вакаре въздъхна и се отпусна в прегръдката й. До този момент беше изпил шест малки канички със саке — едно прекалено голямо количество дори за мъж с неговите качества на пияч. Но нуждата да се отърси от напрежението на живота беше също така огромна…
— Защо на света няма справедливост? — тихо и почти сънливо попита той. — Понякога имам чувството, че всички сме полудели. Ако успея да го възприема изцяло, лесно ще разбера защо Мишима си е направил харакири… Той просто е прозрял настъпването на днешните времена и не е имал сили да понесе техния срам…
— Мишима не е успял да се освободи от оковите на миналото — прошепна Мита, галейки веждата му с бавни и ритмични движения.
— Грешиш — отвърна Вакаре. — Мишима е разбрал, че миналото е отдавна мъртво и погребано. Не е успял да понесе факта, че цял живот се е старал да възкреси един призрак…