Кралска кръв

Мъже и жени от няколко раси бързаха по калдъръмената улица. Картадами с пригладена козина, украсена с мъниста; светли синаи с издължени лица; ясуру с люспи в бронзово и златно; тимзини с черен хитин; пухкави червенобузи първокръвни. Някои ѝ кимваха, други бързаха да ѝ направят път, повечето не ѝ обръщаха внимание. Ситрин може и да представляваше една от най-големите банки на света, но под мрачното небе на Порте Олива беше поредното полусинайско момиче с хубава рокля.

Влезе в кръчмата и топлият въздух я посрещна като ласка. Сродните аромати на бира и хляб се втурнаха да утешат сърцето ѝ и тя усети как възелът в стомаха ѝ мъничко се отпуска. Гневът се изхлузи като маска, прикриваща дебели пластове от отчаяние и безсилие. Млад синаец пристъпи да вземе шала ѝ. Ситрин му кимна с нещо като усмивка.

— Обичайната маса, магистра? — попита той.

— Благодаря, Верил — отвърна тя. — Обичайната.

Той се усмихна широко, сгъна се в театрален поклон и я покани да влезе. Някой друг ден това би ѝ се сторило мило и симпатично. Масата беше в дъното, скрита наполовина зад надиплена завеса. Това частично уединение ѝ струваше няколко монети повече от обичайната цена. Когато се чувстваше достатъчно силна за светски разговори, Ситрин сядаше на пейките в общото помещение и заговаряше хората в съседство. В южната част на града, при доковете, в таверните сядаха моряци и клюкарстваха за далечни плавания и бури; на север, където драконовият път се вливаше в централния площад при катедралата и губернаторския дворец, човек можеше да чуе подробности за търговията по суша, но кръчмата беше най-близо до нейната банка — нейната банка, за бога, — а и не всеки разговор трябваше задължително да носи изгода.

Картадамското момиче, което обслужваше клиентите денем, ѝ донесе чиния със сирене и черен хляб и една дървена купичка със стафиди. И по-важното, донесе ѝ голяма халба хубава бира. Ситрин кимна отсечено и се постара да вложи поне малко хъс в усмивката си. И да беше забелязало нещо странно, момичето го скри — лесна задача предвид меката козина, която покриваше лицето му. Картадамите сигурно бяха добри картоиграчи, помисли си разсеяно Ситрин, докато отпиваше от бирата. Носеха маски по рождение.

Входната врата се отвори и в помещението плисна светлина. Нечия сянка обаче веднага я запречи. Само по силуета — и по характерната дрезгава кашлица — Ситрин позна новодошлия. Ярдем Хейн. Той беше вторият по чин в нейната охрана — нейната охрана — и един от двамата мъже, които я познаваха още от ванайското ѝ бягство. Сега, когато Ванаи беше изгорял и всичките му жители бяха загинали в огъня, Ярдем беше сред малцината живи, които я познаваха от най-отдавна.

Тралгунът тръгна бавно към Ситрин. За човек от толкова едра раса можеше да е неестествено тих. Седна на пейката до нея и дългите му кучешки уши щръкнаха под ъгъл напред. Миришеше на стара кожа и масло за мечове. Въздишката му беше дълга и дълбока.