Диви разкази

„Дервишово семе“ и изобщо „Дивите разкази“ на Николай Хайтов ни напомнят за „Донските разкази“ на Шолохов: същата натуралност и неподправеност, същата суровост и дори жестокост на нравите, същият драматизъм и напрежение на повествованието и психологическата дълбочина на виждането. Приликата е и в известната обособеност, регионалност на света, който те изобразяват с изумително познаване.

Хайтов е използвал тук тъй наречената конфесионална, изповедна форма на разказа, или както на запад я наричат — разказ от първо лице. Той предоставя на героите си да говорят и да действат сами, затова сюжетът се разгръща в живи диалози и драматични сцени. Той като автор само привидно не присъства, разтворен в емоциите, в поведението на многоликия разказвач, но е винаги до него и не е равнодушен нито към думите, нито към съдбата на героите си. Те му импонират със своето правдолюбие и непокорство, с порива си към хубавото. Изповедната форма усилва усещането за автентичност, внушава доверие към разказвача.