Бурята на века
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-069-0
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Бурята на века». Краткое содержание книги:
Стивън Кинг
Втората причина да избера големите ТВ мрежи се състои в това, че понякога малко пристягане на стъпалата може да се окаже полезно. Когато знаеш, че историята ти ще бъде проверявана от комисия, която следи за мъртъвци с отворени очи (забранено!), ругаещи деца (забранено!) и огромни количества пролята кръв (строго забранено!), започваш да търсиш алтернативни начини да изразиш онова, което искаш да кажеш. В жанровете хорър и съспенс писателският мързел често се проявява под формата на множество живописни клишета: извадена очна ябълка, разкъсано гърло, разложено зомби… Ала щом телевизионният цензор премахне тези елементарни образи, започваш да търсиш други пътища за достигането на желаната от теб цел. Създателят на филми трябва да действа по-дискретно и изтънчено; може би тъкмо поради тази причина филмите на Вал Лютън9 („Хората котки“) са толкова изящни.
Всички тези думи навярно ще прозвучат като оправдание за някои, обаче ви гарантирам, че ни най-малко не се оправдавам. В края на краищата — ако не сте забравили! — аз съм същият онзи тип, който беше казал, че преди всичко иска да ви уплаши, но ако не може да ви уплаши, ще ви ужаси… а ако не може да ви ужаси, ще направи всичко възможно да ви отврати10. Е, какво пък? Не съм горделив. По един или друг начин, телевизионната мрежа ми отне тази възможност.
В „Бурята на века“ има някои доста натуралистични моменти (Лойд Уишман с брадвата и Питър Годсоу с въжето са само два от примерите, които ми идват на ума), но ми се налагаше ревностно да отстоявам всеки един от тях и някои (като онзи, където петгодишната Пипа забива нокти в лицето на майка си и крещи: Пусни ме, кучко!) все още са предмет на разпалена дискусия. Напоследък не съм сред най-обичаните хора в отдела „Стандарти и практики“ — звъня им, роптая и заплашвам да се оплача на батко си, ако не спрат да ме дразнят (в този случай ролята на по-големия ми брат се играе от Боб Айгър11, който де факто е шефът на Ей Би Си). Според мен да се работи със „Стандарти и практики“ на такова ниво е напълно приемливо; да си имам вземане-даване с тях, ме караше да се чувствам като „токийска роза“12. Ако ви е любопитно кой по-често е печелил битките, сравнете оригиналния сценарий (който е напечатан между кориците на тази книга) и завършения трисериен филм.
Обаче имайте предвид, че не всички различия между оригиналния сценарий и завършения филм се дължат на желание за компромис с хората от отдела „Стандарти и практики“. С тях може дълго да се спори, но безмилостният телевизионен график не подлежи на дискутиране. Всеки готов сегмент трябва да бъде с продължителност точно деветдесет и една минути, плюс-минус няколко секунди, и да бъде разделен на седем „действия“, за да има предостатъчно място за всички тези чудесни реклами, които плащат сметката. Има някои трикове, които ти позволяват да спечелиш малко време (един от тях е електронната компресия, която така и не ми се изясни), ала най-често се налага да дялкаш пръчката, докато не стане достатъчно тънка, че да успееш да я натикаш в дупката. Досадна работа, но в интерес на истината, не чак толкова; все едно да си задължен да ходиш с униформа на училище или с вратовръзка на работа.
Борбата с авторитарните правила на телевизионните мрежи често беше уморителна, а понякога и обезсърчаваща — не искам да си спомням какво беше покрай „Сблъсък“ и „Сиянието“ (а през какво са минали продуцентите на „То“, не смея и да си помисля — защото едно от най-строгите правила на „Стандарти и практики“ се състои в изискването сюжетът в никакъв случай да не се гради върху попадане на малолетни в смъртна опасност, да не говорим за убийства на деца), а и двата романа бяха написани без никакво съблюдаване на телевизионните правила за благоприличие. Както и трябва да се пишат истинските романи, дявол да го вземе. Когато ме питат дали пиша своите книги с идеята за бъдещите филми, които ще бъдат заснети по тях, винаги се изнервям лекичко… а понякога дори се чувствам засегнат. Естествено, това не е, като да попиташ някое момиче: „Правиш ли го за пари?“, макар че навремето поне аз не виждах разлика; в самия въпрос е заложено предположение за сметкаджийство, от което не ми става приятно. Такъв „счетоводен“ начин на мислене няма нищо общо с работата на писателя. Да пишеш — това значи просто да пишеш. И нищо друго. Бизнесът и финансовите въпроси идват впоследствие и най-добре да бъдат оставени на онези, които разбират от тези неща.
9
Американски режисьор (1904-1951) с украински произход (рожденото му име е Владимир Иванович Левентон), създал редица култови филми на ужаса. — Б.пр.
10
И в други свои книги Стивън Кинг се е позовавал на своята „пирамида на ужасното“: „Най-отгоре е страхът, под него — ужасът, и най-отдолу — погнусата“. — Б.пр.
11
Робърт Айгър (1951) е изпълнителен директор на компанията „Уолт Дисни“ (собственик на Ей Би Си). Той е изпълнителният директор с най-висока годишна заплата в света (около 30 милиона долара с бонусите). Именно Айгър убеждава ръководството на телевизията да реализира сериала на Дейвид Линч „Туин Пийкс“ навремето. — Б.пр.
12
Наименование, с което през Втората световна война американските войници наричат говорителките на японските радиопредавания, излъчвани в САЩ. Обикновено те са владеели много добре английски, а началниците им са ги снабдявали с дезинформация, която те редовно пускали в ефир, за да създадат силно преувеличена представа за възможностите на японската армия. — Б.пр.