Вихър

— Смята, че богазите са най-глупави, затова най-вероятно ще ги остави за най-накрая — каза помощникът й. — Ние ще бъдем прочистени точно преди тях. Торките са хора, така че ако следва някаква логика, би трябвало те да са следващите.

— Като заговорихме за торки — вметна Ютанг, — виждам един разтревожен наш приятел там.

Тя произнесе „наш приятел“ с отвращение.

— Виж. Барон Мениндер. Бъбри с някакъв човек. Джохианец, ако се съди по облеклото му.

— Това е генерал Даул — отвърна помощникът й развълнувано.

Водачката на глутницата се замисли за миг. Мъжът, когото гледаше, беше нисък и набит, с напълно плешива глава. Месестото лице беше достатъчно грозно, за да принадлежи на някой бияч, но очилата на барон Мениндер караха кафявите му очи да изглеждат големи, широко отворени и невинни.

— За какво би разговарял министърът на отбраната на Какана с Мениндер? Едва ли търси професионален съвет, въпреки че Мениндер е заемал същия пост някога. Но сега това е минало. Оттогава са се изредили четирима или петима министри. Каканът уволни или изби всичките. По дяволите, Мениндер е стара лисица — промълви едва чуто Ютанг. — Измъкнал се е точно навреме. Гледа си работата и държи главата си приведена.

Тя погледа двамата още малко и внимателно проучи генерал Даул. Джохианецът изглеждаше като идеалния генерал, беше над два и половина метра висок. Същевременно слаб и атлетичен, поне в сравнение с възпълния Мениндер. Сребърни кичури обхващаха главата му като стегнат шлем, в ярък контраст с плешивото теме на торка.