Шадоус Фол [bg]

Ейдриън Стоун погледна към Рия, устните му потръпваха — едно шестгодишно момче с очи пълни със сълзи, които нямаше да пролее.

— Обичах кучето си и то ме обичаше. Единственото същество, което някога ме е обичало.

Рия коленичи до него.

— Как изглеждаше Принс? Имаше ли някакъв отличителен белег?

— Да, имаше бяло петно на челото. Като звезда.

Рия го хвана за раменете и нежно го обърна назад. Тълпата от хора се раздели на две и пред тях се появи голям боксер с било петно на челото.

— Това той ли е, Ейдриън?

— Принс!

Кучето вирна уши като чу момчето да го вика по име, хвърли се стремглаво напред и заподскача около него като малкото кученце, криещо се в този огромен пес. Ейдриън Стоун, шестгодишен сега, най-после щастлив, се затича с кучето и изчезна в тълпата.

Рия се изправи на крака, тръсна глава и се усмихна леко. Де да можеха всичките ѝ проблеми да бъдат разрешени така лесно. С крайчеца на окото си зърна, че някой ѝ маха с ръка, огледа се и видя шериф Ричард Ериксон да си проправя път към нея. Тя изпъшка тихичко и се запита какво ли се бе объркало този път. През последните дни определено ѝ се струваше, че Ричард я издирва единствено когато има неразрешим проблем, стоварва ѝ го, обръща му гръб и изчиства съвестта си. Невинаги бе било така. Някога бяха приятели, вероятно все още бяха, ако поразтеглим малко понятието. Тя се постара лицето ѝ да не издаде мислите ѝ и кимна резервирано на Ериксон, когато той се приближи.

Шерифът бе висок, широкоплещест мъж в средата на трийсетте, с тъмна коса и още по-тъмни очи. Бе красив, такова впечатление оставяше, а огромната му мускулеста фигура правеше присъствието му заплашително. Не че Рия някога допускаше да бъде сплашена от Ериксон или който и да е друг. Усмихна му се леко, той кимна спокойно в отговор, сякаш случайно се бе озовал на пътя ѝ.

— Здравей, Рия. Много си елегантна, както винаги.

— Благодаря ти, Ричард. Ти си си същият.

Той не се усмихна. Вместо това погледна към тълпата замислено, господарски.

— Добро присъствие, Рия. Повечето хора са тук тази нощ.

— Надявам се — отвърна тя. — В крайна сметка е време за Карнавал. От малкото поводи през годината, когато се събираме да разпуснем и да се отърсим от проблемите си. Нощ като тази помага повече от дузина сеанса на диванчето на психолога. Но ти не вярваш във фриволните неща като забавите, нали?

— Не и когато аз съм този, който трябва да пази мира и спокойствието и да разчиства след това. Аз трябва да държа под око пияните, заговорниците, смутителите на реда и да следя паранормалните да не уреждат стари сметки. По дяволите, половината общност носи рани и жажда за мъст от времето преди да дойдат тук, а с магията на този град, освободена и развихрена тази нощ, все едно хвърляш фойерверки в буен огън. Карнавалът е опасно време да се разхождаш със спомените си. Не знаеш кой може да нахлуе.