Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Свистящият въздух заглуши следващите думи на Олвер. Надупчените криле на звяра забиха дивашки, то’ракенът врещеше окаяно.
Рухнаха в долината. Изпращяха кости - Светлина, дано да бяха на то’ракена - и Мат се затъркаля по начупения терен.
Най-после спря и се превъртя на гръб.
Вдиша и издиша дълбоко, замаян.
- Това - успя да изпъшка - беше най-лошата проклета идея, която съм имал. Е, може би втората най-лоша. - Беше решил да отвлече Тюон в края на краищата.
Надигна се и се олюля. Краката му като че ли все още се държаха и не куцаше съвсем, когато затича назад към треперещия на земята то’ракен.
- Олвер? Олвер!
Момчето все още беше вързано за седлото. Примига и тръсна глава.
- Мат, май следващия път трябва да ме оставиш аз да го карам. Не се справи много добре.
- Ако има следващ път, ще изям цяла кесия тарвалонско злато. - Мат дръпна връзките, които задържаха ашандарея и Рога, и връчи инструмента на момчето. Посегна за вързопа със знамето на Ранд, който беше носил вързан на кръста си, но го нямаше.
Заозърта се в паника.
- Знамето! Изтървал съм проклетото знаме!
Олвер се усмихна, загледан нагоре към знака, оформен от кръжащите облаци.
- Всичко ще е наред - ние вече сме под знамето му.
Вдигна Рога и изсвири прекрасна нота.
Глава 46
Да се пробудиш
Ранд се откъсна от тъмнината и отново навлезе изцяло в Шарката.
От гледането й отвън вече бе разбрал, че макар тук да бяха изтекли едва няколко минути, откакто бе влязъл, в долината извън пещерата са изминали дни, а още по-навън в света - много повече.
Избута Моридин от позицията, в която се бяха вкопчили с оръжията си в тези няколко напрегнати минути. Все още изпълнен с толкова сладката Сила, замахна с Каландор към стария си приятел.
Моридин вдигна меча си и едва успя да блокира. Изръмжа, издърпа от колана си нож и отстъпи назад в стойка за бой с нож и меч.
- Вече си без значение, Елан - каза Ранд и пороят на сайдин забушува в него. - Хайде да свършим с това!
- Нима? - изсмя се Моридин.
Завъртя се вихрено и хвърли ножа към Аланна.
Нинив с ужас видя как ножът се завъртя във въздуха. Ветровете незнайно защо не го спряха.
„Не!” След като с толкова мъка я беше върнала към живота. „Не мога да я загубя сега!” Опита се да хване ножа или да го спре, но бе на косъм по-бавна.
Ножът се заби до дръжката в гърдите на Аланна.
Нинив го погледна с ужас. Тази рана никакво шиене и билки нямаше да изцерят. Беше ударил в сърцето.
- Ранд! Трябва ми Силата! - извика Нинив.
- Всичко е… наред… - прошепна Аланна.
Нинив се взря в очите й. Бяха бистри. „Ендилей - осъзна Нинив, щом си спомни билката, която й беше дала за сила. - Извади я от унеса. Тя я събуди.”
- Мога… - прошепна Аланна. - Мога да го освободя…
Светлината в очите й угасна.
Нинив се озърна към Моридин и Ранд. Ранд погледна мъртвата жена с жал и тъга, но Нинив не видя гняв в очите му. Аланна бе освободила връзката преди смъртта й да го порази.
Моридин отново се обърна към него, с нов нож в лявата ръка. Ранд вдигна Каландор, за да го посече.
Моридин пусна меча си и заби ножа в дясната си ръка. И Ранд изведнъж се сгърчи и Каландор се изплъзна от хватката му, сякаш _неговата_ ръка бе пострадала от атаката на Моридин.
Блясъкът, излъчван от Каландор, угасна и кристалният меч изтрака глухо на каменния под.
Перин не затаи нищо в боя си с Коляча.
Не се и опита да отдели вълк от човек. Най-сетне изригна всичко навън, всяка троха гняв към Убиеца, цялата болка от смъртта на близките му - напрежение, което се беше трупало и набъбвало в него от толкова месеци.
Освободи го. Светлина, освободи го. Като в онази ужасна нощ, когато бе избил Белите плащове. Оттогава беше държал здраво себе си и чувствата си. Точно както беше казал майстор Люхан.
Сега го проумя, в един замръзнал миг. Кроткият Перин, толкова уплашен да не би да нарани някого. Ковачът, научил се да се сдържа. Рядко си бе позволявал да удари с цялата си сила.
Сега смъкна нашийника от врата на вълка. Бездруго не му беше мястото там.
Бурята се _подчини_ на яростта му. Перин не се и опита да я задържи. Защо да го прави? Напълно отговаряше на чувствата му. Ударите на чука му ехтяха като гръм, блясъкът в очите му бе като мълнии. Вълци завиха с вятъра.
Коляча не искаше да отстъпи. Скачаше, _изместваше_, мушкаше. Всеки път Перин се оказваше на място. Скачаше към него като вълк, замахваше към него като мъж, връхлиташе срещу него като самата буря. Очите на Коляча подивяха. Той вдигна щит и се опита да го постави между себе си и Перин.