Капитан Драйфус

Притеклите се на помощ бяха трима непознати. Двама от тях очевидно принадлежаха към нощните улични птици. Те бяха жени с начервени лица, облечени в странни тоалети. Но тези нещастни същества бяха толкова добродушни, че заридаха и запроклинаха убиеца, когато видяха окървавеното полумъртво момиче.

Третото лице беше един добре облечен господин, интелигентното му лице се украсяваше от гъста възсива брада, а зад очилата блестяха две хитри очи, пълни с живост.

— Не ридайте напразно — каза този господин на двете жени. — Ако искате да направите нещо за нещастната, побързайте към най-близкия полицейски участък и кажете да изпратят болничната кола.

Двете жени млъкнаха и се запътиха бързо към участъка.

— Мъртва ли е? — запита господинът стария майор.

— Не, мисля, че е още жива. Но нещастницата е загубена — силният удар на убиеца й строши черепа.

Господинът с очилата влезе в гъсталака, спусна се през стръмнината надолу към реката и намокри кърпата си във водата на Сена. Това беше доста опасно, но непознатият го направи без да се колебае. После се покатери по стръмнината и изми кръвта по челото и страните на пострадалата. Студената вода като че ли подейства добре на нещастницата. От гърлото й излезе тежка въздишка и след минута очите й се отвориха. Но личеше, че трябва да употреби големи усилия, за да събере мислите си и да си спомни за току-що станалото. Силни тръпки пролазиха по тялото й, а насълзените й очи се устремиха към забуленото от облаци небе. И тогава изтръпна.

— Хванаха ли го? — изстена тя едва чуто. Форцинети се наведе над нещастното момиче И го погали. От раната все още бликаше кръв.

— Дете мое, за кого говорите? — запита той тихо. — Кого да хванат?

— Баща ми, слепия ми баща!

Но в следния момент мислите й се насочиха в друго направление и тя продължи трескаво:

— Не, не обръщайте внимание. Аз бълнувах, тресе ме, но кажете ми бързо, хванаха ли човека, който ме удари по главата? Той е…

— Избяга — прекъсна я Форцинети. — Подлецът успя да се спаси.

От гърдите на Ева се изтръгна въздишка.

— Но неговият съучастник — продължи старият майор — не избягна наказанието си. Лежи промушен в краката ми.

— Струва ми се, че мъртвият злодей е момче — забеляза господинът с възсивата брада, — но не, сега го виждам по-добре, той е джудже.

— Бижу — изстена Ева тихо. — О, бедната майка, каква скръб ще й причини това известие!

Изминаха няколко минути, без някой да проговори. През това време Форцинети и непознатият се оглеждаха нетърпеливо за болничната кола. Ева охкаше тихо и студени тръпки побиваха младото й тяло. Тя вдигна бавно ръка и майорът почувства, че му хваща пръстите.

— Господин майор — прошепна тя с гаснещ глас, — последният ми час наближава. Усещам, че ще умра.

— Дете мое, не мислете за това! Вие ще живеете, пратихме вече за лекар.