Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
Най-неотложната им задача беше да заздравят въздушната отбрана на главните японски острови. Осъзнатият факт предизвика немалко размисли в щаба на японската отбрана, които за голямо тяхно неудобство се основаваха на откъслечна информация, а не на точни данни, каквито използваха при изготвянето на цялостния оперативен план, към който висшето военно командване се мъчеше да се придържа. Най-добрите радарни предупредителни системи, с които родината им разполагаше, бяха морски тип и се намираха на четирите разрушителя клас „Конго“, патрулиращи край северните Мариански острови. Това бяха страховити кораби със самостоятелни системи за въздушна отбрана. По-малко маневрени от самолетите Е-767, те все пак бяха по-мощни и можеха сами да се грижат за себе си. Затова преди зазоряване бе изпратена заповед ескадрата от четири кораба с пълна скорост да се отправи на север, за да изгради радарна патрулна линия източно от главните острови. В крайна сметка американският флот бездействаше и ако отбранителните сили на страната им възвърнеха формата си, все още имаше добри изгледи за дипломатическо решение на нещата.
Адмирал Сато, който получи телеграмата на „Муцу“, видя, че това е разумно, и заповяда на корабите си да преминат на максимална постоянна скорост. Въпреки всичко той беше загрижен. Знаеше, че радарите му могат да засичат неуловими самолети, което американците бяха демонстрирали срещу собствените си системи „Стелт“, знаеше също, че корабите му са толкова мощни, че американските летателни апарати не биха могли лесно да ги нападнат. Онова, което го тревожеше, бе, че за първи път родината му не действаше, а противодействаше на американските маневри. Надяваше се, че това е временно.
— Интересно отбеляза веднага Джоунс. Следите бяха само от няколко минути, но се виждаха две дири, вероятно оставени от повече от два кораба в стегнат строй, които вдигаха шум и в чийто курс имаше промяна леко на север.
— Това са кораби, няма съмнение — заяви Бумър. — Тук като че ли има туптящи импулси… — Той млъкна, когато Джоунс огради още една следа с червено.
— А това са оборотите на винта. Тридесет и няколко възла, което значи, че говорим за бързащи за някъде бойни кораби. — Джоунс отиде до телефона и се обади на командващия тихоокеанските подводници. — Барт? Рон се обажда. Тук възникна нещо. Става дума за ескадрата от разрушители, която се въртеше около Паган.
— Какво за нея? — попита Манкузо.
— Изглежда, правят скоростен преход на север. Имаме ли някой, който да ги чака там? — Тогава Джоунс си спомни исканите няколко справки за водите около Хоншу. Манкузо не му казваше всичко, което можеше да се очаква при оперативни проблеми. Цивилният реши, че едно избягване от въпроса ще е истинският отговор.
— Можеш ли да предвидиш курса им?
„Бинго!“
— Дай ни малко време, да речем, час. Данните са все още малко мъгляви, капитане. — Той забеляза, че събеседникът му не се разочарова кой знае колко от отговора. — Слушам, сър. Ще ви държим в течение.
— Добра работа, Рон.
Джоунс остави слушалката и се огледа.
— Старшина? Да започнем с проектирането на траектория за тези следи. — Някъде на север някой ги причакваше. Запита се кой ли може да е и стигна до един отговор.
Сега времето работеше за противника. Хироши Гото откри съвещанието на кабинета в десет сутринта местно време, а във Вашингтон, където бяха представителите му за преговорите, бе полунощ. Явно беше, че американците се включваха в борбата, макар някои хора в залата да смятаха, че това би могло да е само дипломатическа тактика, че те трябваше да демонстрират малко сила, за да ги приемат на сериозно на масата за преговори. Вярно, бяха ужилили лошо въздушната им отбрана, ала нищо повече. Америка не можеше и нямаше да предприеме систематични атаки срещу Япония. Рисковете бяха твърде големи. От една страна, Япония имаше ракети с ядрени глави. От друга, японците разполагаха с усъвършенствана система за въздушна отбрана въпреки събитията от изминалата нощ, а и всичко се свеждаше до проста аритметика. Колко бомбардировача имаха американците? Колко биха могли да нападнат страната им даже ако нямаше какво да ги спре? Колко време щеше да отнеме една такава бомбардировъчна операция? Притежаваше ли Америка политическа решителност, за да я предприеме? Членовете на кабинета смятаха, че отговорите на всичките тези въпроси са благоприятни за родината им, тъй като очите им все още бяха отправени към крайната цел, криещата се зад нея бляскава награда просветваше пред тях, а и всички в залата имаха нещо като покровители, които се грижеха да придават нужната насока на нещата. С изключение на Гото, осъзнаха те, чийто покровител в момента се намираше другаде.