Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Късно сутринта стигнаха и Речния път. Нямаше сняг, но небето беше мрачно и ниско, а гъстата мъгла сякаш продължаваше да ги следва по петите и дори да ги изпреварва.

Самият Речен път беше почти пуст: срещнаха само един фургон, натоварен с цяло семейство и принадлежностите му. На коларя, съсипан от грижи мъж, който вероятно изглеждаше по-възрастен, отколкото беше в действителност, сякаш му костваше огромно усилие да им кимне, докато минаваха покрай него. Мириамел се обърна да огледа бавно отдалечаващия се на изток фургон, теглен от изнемощял вол, и се запита дали тези хора не отиват в Сесуад'ра при Джосуа. Мъжът, мършавата му женица и безмълвните им деца изглеждаха толкова унили, толкова изтощени, че й стана болно, като си помисли, че може да са се запътили към място, за което тя знаеше, че вече е напуснато. За миг се изкуши да ги предупреди, че принцът вече е потеглил на юг, но се овладя и се обърна напред. Това щеше да е опасна глупост: появата в Еркинланд на човек, който знае за Джосуа, би привлякла много повече внимание, отколкото би било здравословно.

Няколкото малки селища, през които минаха, докато сутринта преваляше в следобед, изглеждаха почти напълно напуснати; от дупките върху покривите на няколко къщи се извиваха стълбчета дим, малко по-сивкави от стелещата се наоколо мъгла, което подсказваше, че в това потискащо място все още се срещат хора. Може би жителите бяха земеделци, но сега това почти не личеше: нивите бяха обрасли с буйни плевели и не се виждаха никакви животни. Мириамел предположи, че положението тук е така тежко, както беше чувала за други райони в Еркинланд — малкото крави, овце и прасета, които все още не бяха изядени, се пазеха ревниво.