Джегала [bg]

Общо взето, по-вероятно беше да става нещо съвсем друго: нещо, което трябваше да е свързано със сложната политика на една странна гилдия, граф, който притежава фабрика — пардон, „завод“, — и разни други сили, които можеше да съществуват, без да знам за тях. В такъв случай ставащото ги караше да вярват, че съм някой, на когото не могат да посегнат пряко.

„Какво мислиш, приятел?“

„Мисля, че си прав, шефе. Някой не иска да откриеш нещо, а не смеят да те ударят пряко“.

„Предложения?“

„Имаш предвид нещо друго, освен да се махаме?“

„Освен да се махаме, да“.

„Не“.

Прехвърлих отново плана, който бях съставил преди, мм… два дни? Хората, от които бях исках да получа информация, бяха мъртви или се бяха скрили от погледа ми, или бяха успели да осуетят усилията ми по един или друг начин. Но бях научил няколко неща, нали?

Да.

Бях научил, че има всевъзможни приказки за вещерството и че може би са убили някого с него, и със сигурност с него бяха изгорили една къща, и че то не е по-различно от Изкуството, което познавах, и че поне тук се смята, че има две страни, едната, от които включваше роднините ми, които бяха убити, а другата страна…

Другата страна бе станала адски забележима с отсъствието си.

Значи?

Значи трябваше да разбера кои са тия вещери. Сборище? Отделни индивиди, които практикуват Изкуството по някакъв особен и непознат за мен начин, и някой от тях е притеснен, че съм разкрил нещо? Не, трябваше да има някакво сборище. При цялата тази странна обстановка в града не можеше да няма. Как да го открия и да науча за него?

Да, добре, вече поне имах някаква посока.

Част от проблема бе, че вещерите по принцип са склонни към потайност. Веднъж попитах дядо ми защо е така и той ми даде един от онези отговори, от сорта на „Просто е така“. Винаги съм ги мразил. Тъй че как да намеря вещер тогава?

„Лойош? Ти би трябвало да имаш малко от Усета“.

„Не ме разсмивай, шефе. Добре, какво искаш да направя?“

„Нищо особено. Просто стой нащрек за всякакви заклинания. Ако засечеш някое, искам да знам откъде идва“.

„Шефе, ще трябва да съм или почти върху него, или да е ужасно силна Работа“.

„Знам. Просто стой нащрек“.

„Добре“.

Зачудих се къде ли е Орбан и защо бе зачезнал така. Никак не беше невъзможно вече да е мъртъв като Золи и да са скрили трупа му.

Чудех се и къде ли е трупът на Золи и дали мога да получа разрешение да го видя, и дали мога да разбера нещо, ако рискувам да сваля отново амулета си, и смея ли да го направя. Отговорите по целия ред бяха от рода на „вероятно не“. Но си мислех за червените му устни и се чудех.