Провинциални убийства [bg]

В тона й се долавяше сарказъм. Барнаби се извини. Тя махна с ръка.

— Няма ли да седнете?

Барнаби потъна в едно кресло, покрито с плетиво на една кука.

— А вие, драги? — подрипваше Денис около сержант Трой. — Не искате ли да смъкнете тежестта от тези прекрасни крака?

Настръхнал от бясно мъжкарство, Трой избра най-твърдия стол, седна изпънат като струна и си извади тефтерчето. Писък на свирка прониза въздуха.

— Дени, чайника!

Дени изчезна на минутата.

Домакинята се обърна към Барнаби:

— Трябва да бъдете нахранени и напоени.

Той запротестира, но тя властно го прекъсна:

— Хайде, хайде. Не ми казвайте, че не се съсипвате от умора, като задавате на хората всичките тези въпроси. Всичко за чая е почти готово.

Така си и беше. Само след няколко минути, предшестван от леко потракване, влезе Денис. Буташе претрупана количка, изработена в стил, напомнящ олтарни резби. Тя беше заредена с малки сандвичи във формата на символи от карти и кейкчета, отрупани със сметана. Мисис Рейнбърд напълни една чиния за инспектор Барнаби и му я подаде.

— Не бива да отказвате, господин Барнаби. — Тя се обръщаше към него с „господин Барнаби“ по време на разговора им, като може би вярваше, че полицаите от по-висшите ешелони, подобно на лекарите, смятат, че учтивостта изисква да им бъдат спестявани титлите. — Душата не може да стои гладна.

Докато синът и наливаше чая, безкръвните му бели пръсти потрепваха над изящния порцелан. Постави в една чинийка лъжичка с голям, пурпурночервен камък, вграден в дръжката, и я подаде заедно с чашката на Барнаби. Водният инспектор я пое не без чувство на отвращение и се опита да се облегне на неудобната, скърцаща облегалка.

Денис се зае да пълни следващата чиния: спатия с аншоа, пика с пастет от сьомга, каро с консервирано месо и желирана купа; прибави една целувка, от която бликаше червено-кафяв шприцован огън и се понесе с всичко това към сержант Трой. Постави го на лека масичка, донесе чая и се понесе обратно към майка си. Двамата си размениха широки усмивки, после той оправи възглавничките й и накрая се отпусна на най-подходящото място за себе си — върху една мека табуретка, като вярно кученце в краката й.

Накрая Барнаби се реши да проговори:

— Разследваме една смърт…

— Бедната мис Симпсън, нали? — прекъсна го мисис Рейнбърд. — Виновни са родителите.

— … и ще се радвам, ако вие и сина ви можете да ми дадете някаква информация за местонахождението ви следобеда и вечерта на миналия петък.

— Аз се занимавах с подреждането на цветята и растенията в залата на кметството. Без съмнение сте чули вече за атлетическите състезания? — Барнаби кимна и тя продължи: — Тръгнах си около четири и тридесет с мис Кадел от Тай Хаус. Една от последните, както обикновено. Боя се, че съм от онези ужасни хора, които винаги се стремят да изпилват нещата докрай и обикновено закъсняват. — Понаперчване. Самодоволна усмивка. Устата й беше като на златна рибка и дори и затворена, имаше постоянно нацупен вид. — „Възложете всичко на Айрис, моля ви!“, е постоянният ми апел, но докога ли ще ми стигнат силите?!… Докъде бях?