Грегор и гибелното пророчество [bg]

Грегор гризна крайчеца на едно парче и реши, че става за ядене. После си спомни, че много xopа ядяха суши; това беше сурова риба. Беше минавал покрай японски ресторанти, където на витрините имаше красиви блюда с риба, ориз и водорасли, навити на парчета с големината на хапка. И беше скъпо. Никога не го беше опитвал, но приятелят му Лари беше и според него ако го залееш обилно със соев сос, може да се яде. Грегор затвори очи, представи си, че е в изискан ресторант и пъхна цяло парче в устата си. Прииска му се да имаше соев сос.

Лукса също се опитваше да преглътне суровата риба. Грегор виждаше, че и на нея не ѝ харесва много повече, отколкото на него, но тъй като не би трябвало да е тук, всъщност нямаше право да се оплаква. Освен това, едва ли искаше да се види, че не може да се насили да преглътне нещо, което братовчедите ѝ спокойно ядяха.

Бутс отхапа една хапка и безцеремонно я изплю, после няколко пъти избърса езика си с ръка.

— Не хае’сва! Не хае’сва!

Вкъщи още се опитваха да я научат да я свикнат да яде панирани рибени пръстчета с кетчуп, така че това не бе изненадващо.

Туичтип, която изяде пет-шест риби за отрицателно време, внезапно повдигна глава и взе да бърчи нос наоколо.

— Суша. Наближаваме суша.

Марет извади карта и започна да я разглежда внимателно.

— Не би трябвало, не и поне още няколко дни. Дано водовъртежът не ни е отклонил от курса.

Хауард погледна стрелката на компаса.

— Не, движим се в правилната посока. Можеш ли да определиш каква е сушата?

— Може би около километър и половина в диаметър — каза Туичтип, като бърчеше нос.

— В диаметър? О, значи е остров — каза Хауард и посочи една точка на картата. — Според мен сме тук. Но в този район няма отбелязан остров. Макар че тези води са картографирани преди много години.

— Смятам, че е наскоро образуван — каза Туич тип. — Мирише на скорошна лава.

— Има ли живот на него? — попита Марет.

Туичтип затвори очи и се концентрира.

— Да, изобилен. Обаче няма топлокръвни. Само насекоми. Но нямам име за техния мирис.

Грегор започна да пристяга Бутс в спасителната жилетка. Миналия път, когато Туичтип не знаеше как се казва нещо, всички за малко не се удавиха. Остров, населен с неизвестни насекоми. Това ме предвещаваше нищо добро.

След още около половин час плаване, прилепите започнаха да надигат глави. Сега и те усещаха близостта на острова.

— Големи ли са насекомите? Можете ли да определите? — попита Грегор. Тук всичко беше толкова огромно.

— Не са големи — каза Арес. — Всъщност са миниатюрни.

Грегор се поуспокои.

Но само докато Аврора не добави:

— Обаче са милиони.

— Можеш ли да ги разпознаеш, Пандора? — попи та Хауард.

Прилепът поклати глава:

— Не, най-много приличат на мушиците, на които попаднахме на Мидения остров. Но тези имат различен глас.

— Какви бяха мушиците? — попита Грегор.