Алената кампания [bg]

— Ако успеем да достигнем моста преди тях — натърти Тамас. Радваше се, че може да остави темата за самотния гроб. — А дори и да успеем, тяхната кавалерия може да заобиколи от запад и да ни причака, щом слезем в равнините.

— Все ще измислиш нещо.

Тамас стисна зъби. Той разполагаше с единадесет хиляди пехотинци, двеста кавалеристи и само четири дни преднина пред кезианска кавалерия, чиято численост без проблем можеше да се равнява на числеността на хората му. А драгуните и кирасирите притежаваха сериозно предимство в битката с пехотинци.

— Трябва ни храна — каза Тамас.

Гаврил погледна на запад, към изкусителните житни поля на Кехлибарената шир.

— Ако се забавим прекалено, кавалерията им ще ни настигне преди Юндорийския лес. Щом стигнем гората, в околията има няколко ферми. Може да хванем някой друг дивеч, но той не би стигнал за всички.

— Ами градът?

Тамас си спомни, че на юг от леса има населено място. Дали градчето бе получило названието си от гората, или обратното, той не знаеше.

— Град е твърде силно казано. Вярно, че има стени, но едва ли има повече от няколкостотин жители. Оттам бихме могли да купим или откраднем достатъчно храна за ден или два. — Гаврил направи пауза. — Надявам се, че не възнамеряваш да обереш околността до шушка. Местните и без това си имат достатъчно затруднения. Ипил третира крепостниците си много по-лошо, отколкото Мануч някога.

— Една войска се нуждае от храна, Яко… Гавриле.

Тамас се втренчи в заснежените върхове, ала погледът му оставаше невиждащ — той размишляваше. От фелдмаршала се искаше да постигне и поддържа съвършено равновесие между изхранването и сигурността на следващите го войници. Достигнеха ли Юндорийския лес без храна, хората му щяха да започнат да гладуват и да дезертират. Вложеха ли прекалено време в набавянето на храна, вражеската кавалерия щеше да ги настигне на открито.

Приключилият със задачата си Олем се завърна и пусна коня си в лек галоп редом с Тамас и Гаврил.

— Олем — каза Тамас, — дай сигнал за спиране. — Тамас дръпна юздите на коня си и започна да оглежда околността. От лявата страна на пътя имаше тревясала поляна. Просторна около половин миля, равнината постепенно се спускаше към дефиле. — Това ще свърши работа.

— За какво, сър?

Тамас се стегна.

— Време е да говоря с тях. Да се строят по чин.

Измина близо час, преди и последните войници от колоната да ги достигнат. Губеха безценно време, но досега Тамас бе оставял на офицерите да се грижат за хората си и да ги държат в течение. Ако искаше да запази дисциплината и верността им през предстоящите седмици, трябваше да се обърне към тях лично.

Той стоеше в края на пътя и гледаше надолу по склона. Поляната бе стъпкана, зеленото бе заменено от адранското синьо на стоящите свободно редици, като множество тревни стръкове.

Тамас знаеше, че много от тези мъже щяха да умрат, без да достигнат домовете си.

— Мирно! — ревна Олем.

Последва шумно местене на крака и изправяне на гърбове, щом войниците застанаха мирно.