Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Ейглетиерови [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Ейглетиерови [bg]

Электронная книга - «Ейглетиерови [bg]». Краткое содержание книги:

Първата част на трилогията „Ейглетиерови” представя членовете на тази интересна фамилия. Филип Ейглетиер е преуспяващ адвокат, разведен и женен сега за шармантната Карол – несъмнено привлекателна жена, доста по-млада от него. Най-големият му син – Жан-Марк – е избрал да учи право, въпреки че се увлича по литературата, за да наследи семейната кантора. Дъщерята Франсоаз е млада жена с изключително наивни разбирания за живота. Сгодена е за свой приятел, но разумният план да се омъжи за него след пет години се обърква, когато се влюбва в преподавателя си по руски език. Най-малкият – Даниел – още е ученик. Той е авантюрист, който мечтае за пътешествия по далечни земи. Стожерът на това семейство е леля Маду – вдовица на средна възраст, която безумно обича племенниците си и своето малко антикварно магазинче. На пръв поглед идеалният живот на това семейство обаче се обърква, когато Жан-Марк започва любовна връзка със своята мащеха, а Франсоаз разбира, че принципите и вярата в Бог са безсилни пред силата на първата любов и човешките страсти. А последиците, оказва се, могат да бъдат изключително драматични... 
1 ... 35 36 37 38 39 40 41 42 43 ... 128
Перейти на страницу:

— Вашите родители от Русия ли са донесли тази картина? — попита тя.

— Когато са бягали от Русия, моите родители, бедните, са имали по-други грижи от тия да мъкнат картини! — отвърна Александър Козлов.

— В коя година са дошли тук? — попита Фредерик Масар.

— Сравнително късно… Доста след болшевишката революция… Към 1925…

— Аклиматизирането, изглежда, е било много мъчително!

— Да, разбира се…

— Щяхте ли да постъпите и вие така, ако бяхте на тяхно място?

— Не. Предполагам, че щях да остана. Човек никога не трябва да бяга от родината си. Да емигрираш, значи да загубиш смисъла на живота си…

— А това не ви ли кара да се върнете там, за да видите? — попита Франсоаз.

— За мене не е въпрос да се върна, а да отида — отвърна Александър Козлов. — Аз съм роден в Париж преди тридесет и две години. Всичко, което знам за Русия, съм го научил от книгите. Да го проверя намясто, разбира се, това ме привлича, но ме и тревожи. Моята Русия, която тая в душата си, няма ли да рухне, когато се изправя пред действителността? Понякога е по-добре да се живее с мечтите… И все пак искам! Ще отида някой ден, положително ще отида!… Може би догодина…

Полуизлегнат на дивана, той въртеше чашата в ръцете си и се усмихваше тъжно. Франсоаз отново вдигна очи към картината.

— Много е грозна, нали? — попита той.

— О, не — каза тя. — Намирам я малко особена…

— Има защо! Когато я купих преди десет години от един вехтошарски магазин, тия няколко къщурки, които виждате там, бяха потиснати от едно тъмно, покрито с облаци небе, брезите бяха без листа, а на преден план вятърът набраздяваше водата на едно мръсно блато. Съвсем горд от покупката си, аз показах картината на майка си. Баща ми бе починал и по това време аз живеех само с нея. Тя се съгласи, че картината не е лоша, но само толкова. Една вечер, когато се прибрах — о, ужас! — не можах да позная картината си. Преобразена бе в този вид, в който я виждате сега — с лазурно небе, със златисти нивя, с разлистени дървета… А навред лъхаше на пресни бои. Повиках майка си и тя ми каза рязко: „Такива грозотии нямаше у нас. Аз възстанових истината!“ В нейните спомени в Русия времето бе винаги хубаво, природата винаги красива!… Запазих картината за доказателство на това как едно нежно сърце изопачава действителността. Разбирате ли сега защо се страхувам да отида в Русия? Ами ако изведнъж, когато пристигна, започне да вали!…

Той се засмя леко и изпи до дъно чашата си. Фредерик Масар го разпита за връзките му с руските емигранти. Той отговори, че вижда много малко от тия хора, живеел съвсем усамотено; единствената му грижа, изглежда, бе неговата майка, гувернантка в дома на един стар руснак, бивш депутат в Думата. Той говореше за нея с добродушна ирония:

— Тя е почти уникален пример в отричането на новото от привързаност към миналото. Съвсем малко й трябва, за да започне да пресмята в рубли!

Корин и Мирел Борделе се извиниха: трябвало да си тръгнат. Франсоаз би искала да ги последва, но не можеше и да се помръдне: жадно любопитство я приковаваше в тази стая. Александър Козлов напълни пак чашата й.

— Не, много ми е — възпротиви се тя леко.

После само потопи устните си в това питие, чийто сладък аромат й се виждаше приятен и безопасен. Той обаче изпи чашата си на един дъх и отново бързо я напълни. Изглежда, че се отнасяше безразсъдно към напитките, а навярно и към храната. Вълнуваха го естествено по-други интереси. Цигара димеше в ъгъла на устата му. Той нехайно тръскаше пепелта върху чинията, поставена на паркета. Лицето му се оживи. В очите му трептеше мъглява светлина. Когато Франсоаз го запита кой е любимият му автор от руските класици, той отвърна, без да се двоуми:

— Гогол.

— Защо?

— Защото никой като него не ни кара да чувствуваме тайната, която обкръжава и най-обикновения на пръв поглед предмет, и най-простото на вид същество! Неговото карикатурно виждане на света ни кара да се съмняваме във всичко!

— Нали все пак е бил ревностен православен, искрено вярващ! — каза Фредерик Масар.

— Нищо по-лесно за искрено вярващите да тикат добрите хора към неверие!

Това твърдение възмути Франсоаз.

— Вие атеист ли сте? — прошепна тя.

— Не, но скептик! Смятам, че човек трябва да бъде много наивен, за да раболепничи пред неизменните истини, били те на деизма, на паганизма или на атеизма… Тъй като човешкият ум дори поради своята структура е неспособен да проникне в същността на нещата, всичко, което днес ни е дадено като истина в книгите, утре може да се окаже лъжа. Грешка е, ако се каже, че тази маса е лишена от душа, че този стол не може да мрази; лъжа е, ако се каже, че смъртта е начало; лъжа е да се каже, че смъртта е край; лъжа е, ако се каже, че всичко е лъжовно! Човек е на земята, за да дълбае галерии във всички посоки, макар и да съзнава, че никога няма да стигне до дъното… Най-голямата слабост на църквата е нейната инертност. Помислете си само, тя е единственият институт в света, който почти не е еволюирал през вековете. Нейното отношение към живота е така изостанало, така изкуствено, като на някой тип, който в наши дни би упорствувал да се осветлява със свещ и да пътешествува с дилижанс. За себе си аз знам най-вече, че нищо не знам. Затъвам всеки час по-дълбоко в неизвестното, в необяснимото…

1 ... 35 36 37 38 39 40 41 42 43 ... 128
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)