Игрите на Немезида [bg]

— Е, какво съм пропуснала? — попита Наоми, когато Син я поведе към вратата в дъното.

— Само всичко, sa sa? — избоботи Син. — Какво ти каза Марко?

— Съвсем малко.

— Все тъй прави. Все тъй прави.

Зад тънката врата имаше коридор, виещ се през грубия камък на астероида. Покритието бе старо, сиво и се лющеше, от камъните лъхаше студ. Трима мъже се облягаха на стената с пистолети в ръце. Най-старият беше Карал. Двамата по-млади не ги познаваше. Тя целуна Карал по бузата на минаване. Другите я зяпаха със смесица от недоверие и възхита. Скритият коридор завърши със стоманена врата.

— Защо толкова потайно? — попита тя. — Знаеш, че сега СВП управлява Церера.

— Има СВП и СВП — отвърна Син.

— А вие сте от другите — подхвърли тя, но с топлота в гласа, която скриваше безпокойството ѝ.

— Винаги — потвърди Син.

Вратата се плъзна настрани и Син се приведе да мине. Беше невъзможно да види нещо покрай туловището му. Наоми го последва.

— Стигнахме само дотук — каза Син през рамо. — И по-добре да не стоим прекалено дълго. По план трябваше да се върнем при Марко още преди месец.

— Марко не е ли тук?

— Никой не е тук, освен нас, шубетата. — В гласа му се долавяше усмивка.

Стаята, в която влязоха, бе широка и студена. Един портативен рециклатор раздвижваше застоялия въздух и оставяше мирис на гума. Имаше рафтове от пресована пластмаса с хранителни дажби и вода. Около тънка ламинирана маса бяха наредени пет стола, а от една кука висеше на кабелите си стар мрежов ретранслатор. Четириетажни койки бяха опрени до стената. Под одеялата имаше свити тела, но и да спяха, Син явно не го бе грижа за тях. Продължи да говори все така високо.

— Работата е там, че е по-добре да не сме където някой може да ни достигне, когато всичко се сгромоляса, sa sa?

— Когато кое се сгромоляса? — попита Наоми.

Син седна на масата, протегна дългата си ръка и взе от рафтовете бутилка без етикет. Издърпа със зъби тапата.

— Е, Кокалче — рече той със смях, — когато каза, че Марко не ти е казал много, не скромничеше, нали?

Наоми седна на един от столовете, докато Син наливаше в две чаши кехлибарена течност. Па̀рите миришеха на алкохол, масло и карамел. Наоми почувства как устата ѝ реагира на аромата. Това бе вкусът на завръщането у дома.

— Нищо не може да се мери с брендито на Тиа Марголис — отбеляза с въздишка Син.

— Нищо, никога — съгласи се Наоми. — Е, след като вече съм тук, защо не ме просветиш?

— Ами — поде Син, — става дума за тези pinché пръстенови портали. Ти ги знаеш по-добре от всеки друг. Още хиляда вътрешни планети и още куп причини да зарежат Пояса, que si? А половината от Пояса смучат оная работа на Касапина и се правят на благородни, тържествени и политични. Така че ние — и под „ние“ имам предвид Марко, чат ли си? — преди две-три години решихме…