Розата на Тюдорите
- Автор: Грифит Мери
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Розата на Тюдорите». Краткое содержание книги:
Пратеникът мълча известно време смутено.
— Детето се роди в "Уиндзор", сир — рече той тихо. — В "Уиндзор", а не в "Уестминстър".
— "Уиндзор" ли? "Уиндзор"! Изрично наредих дворът да се премести в двореца "Уестминстър" за раждането. Защо не са изпълнили желанието ми? — с почервеняло от гняв лице се развика Хенри.
— Нямам представа, сир — отговори човекът, стреснат от реакцията на краля. — Нищо не мога да кажа със сигурност, но според мен… Поне жена ми каза така и мисля, че е права, жените обикновено знаят тези неща… Пък и беше сред акушерките при раждането, така че може да й се вярва…
— Добре де, казвай бързо, какво е казала жена ти?
— Нейно Величество се готвела да замине в "Уестминстър" за раждането. Това е съвсем сигурно. Бебето се очакваше на Коледа. Но според жена ми не можело да се отлага. Момчето било нетърпеливо да излезе и да се заеме със задачата да следва стъпките на своя баща.
Хенри мълча един дълъг момент, след което избухна в смях.
— Да, добри ми човече, мисля, че жена ти е права. А и твоята дипломатичност си я бива. Ето, вземи за труда си. И предай поздрави на жена си, мъдра е тя, наистина! Щастлив съм, толкова съм щастлив от новината, която ми донесе!
Хенри тикна в ръцете на пратеника кесия, пълна с монети, и почти го изтика навън. Сетне се отпусна тежко до масата и улови главата си с две ръце.
— Изглеждате разстроен, милорд — рече тревожно лорд Фицхю.
— Ами… — Хенри вдигна глава и въздъхна. — Съществува старо предсказание… Глупост някаква, предполагам… Аз, който съм роден в Монмът, ще постигна много, но няма да живея дълго, а синът ми, роден в "Уиндзор", ще живее дълго, но ще загуби всичко, за което съм се борил. Затова държах да се роди в "Уестминстър" или където и да е другаде, но не и в "Уиндзор". Исках да опровергая предсказанието. Вече ти казах, всичко това са глупости.
— Не бива да обръщате внимание на ясновидството, господарю — рече Уорик. — Само неприятности носи. В разцвета на силите си сте и ще управлявате Англия още дълги години за все повече слава и победи.
— Имам идеи как да отпразнуваме четиресетия ви рожден ден — добави Ексетър. — И петте години, откакто сте крал на Англия и Франция!
— Да се надяваме, че някой ден и това ще стане — рече Хенри. — Стига моят тъст да е починал дотогава. — Той обгърна с ръце раменете на двамата херцози и се усмихна широко. — Разбира се, и двамата сте прави. Не бива да слушам ясновидци. Единствен Всевишният знае какво ни готви бъдещето. Слава на Бога, сега, когато имам вече син, бъдещето на английския престол е осигурено. Нека да съобщим добрата новина на войниците, които след този дъжд здравата са увесили носове. Ще поръчаме да раздадат вино, най-доброто френско вино, с което да намокрим главата на малкия човек, когото съдбата е отредила един ден да стане крал не само на Англия, но и на Франция. Да удвоим силите си, та да подчиним тази непокорна страна и да осигурим наследството на моя син!
Глава 8
Франция, май 1422 г.
С добър попътен вятър и издута платна "Тринити Ройъл" пореше вълните в посока към Франция. Множество слуги, стражи и хора от домакинството на кралския двор се излежаваха на долните палуби, разменяха си шеги, забавляваха се с гатанки и с новата мода — игра на карти — за да убият времето. На горната палуба Джон Бедфърд, който чудесно знаеше колко зле се чувства снаха му по време на път, й предлагаше марципан и вино. Катрин отказваше и двете. Решила бе, че ще се бори с морската болест с известния трик, на който я беше научил капитанът на "Грас Дю". Сгушена в подплатената с хермелин пелерина, тя седеше встрани от останалите дами и членовете на двора и не откъсваше поглед от хоризонта в очакване да зърне първа френския бряг. Опитваше се и да си припомни събитията от предишното си пътешествие през Ламанша. Но най-вече се мъчеше да не се тревожи прекалено за своето бебе.
Странно е наистина, мислеше си тя, колко много се променя животът след появата на едно дете. Не познаваше друга така всепоглъщаща обич, каквато изпитваше към това малко създание, което дори не можеше да й казва "мамо". Може би трябваше да започне да го учи да я нарича "маман". Все пак беше наполовина французин.
Знаеше колко много ще й липсва, докато е във Франция, но беше раздвоена между нежеланието да се раздели макар и за малко с бебето и огромния копнеж по Хенри. Когато двамата се завърнеха в Англия, детето щеше да е достатъчно голямо, за да предизвика интереса на баща си. Може би дори щеше да е в състояние да повтаря онези кратки стихчета за имената на пръстите, които Хенри й беше рецитирал толкова отдавна при първата им среща в Понтоаз. Единственото, което тя помнеше, беше малкото пръстче jolie или нещо подобно. Във всеки случай jolie подхождаше на бебето им. Беше толкова красиво, че често изпитваше желание да го целува по върха на меката пухкава глава, зад ушите, нежната кожа отвътре на пухкавите ръчички, закръглените крачета, коленете и малките стъпала, за да чува как се смее и се радва точно толкова, колкото и тя самата.