Двор от мъгла и ярост
- Автор: Маас Сара Дж.
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542717409
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Двор от мъгла и ярост». Краткое содержание книги:
… се превърна в прах, стъкло и трески.
10.
В единия миг кабинетът беше непокътнат.
В следващия се превърна в развалина, останки от помещение.
Лежах на пода с ръце върху главата, незасегната от хаоса.
Тамлин дишаше учестено и дъхът напускаше гърдите му почти като вопли.
Цялата треперех — толкова силно, че очаквах костите ми да се пръснат на трески като мебелите, — но успях да сваля ръце и да го погледна.
Върху лицето му цареше същинска покруса. И болка. И страх. И мъка.
Около мен нямаше нито един отломък, сякаш Тамлин ме беше защитил.
Той понечи да пристъпи към мен през невидимата граница.
И спря, сякаш се беше блъснал в нещо.
— Фейра — пророни дрезгаво.
Отново опита да ме доближи, но линията не поддаде.
— Фейра, моля те — прошепна.
Тогава осъзнах, че границата, защитният купол…
Бяха мое творение.
Щит. Не просто умствен, а физически.
Нямах представа от кой Велик господар го бях наследила, кой умееше да контролира въздуха или вятъра. Може би някой от Слънчевите дворове. Не ме интересуваше.
— Фейра — простена трети път Тамлин, притискайки с ръка нещото, което наистина приличаше на невидима, извита стена от втвърден въздух. — Моля те. Моля те.
Думите му пропукаха нещо в мен. Намериха процеп.
Навярно пропукаха и щита от твърд вятър, защото ръката му потъна през него.
Той прекрачи линията между хаоса и реда, между опасността и сигурността.
Падна на колене и взе лицето ми между дланите си.
— Съжалявам, съжалявам.
Не можех да спра да треперя.
— Ще опитам — промълви Тамлин. — Ще опитам да се поправя. Понякога… понякога не мога да го контролирам. Гнева. А днес беше… днес беше тежък ден. Заради Десятъка и всичко останало. Днес… да забравим днешния ден, да го оставим в миналото. Моля те.
Не се съпротивлявах, когато ме обгърна с ръце, притискайки ме толкова силно към себе си, че топлината му проникна в мен. Зарови лице в шията ми и сякаш се надяваше тялото ми да погълне думите му, сякаш можеше да го изрече само чрез единствения начин, по който общувахме сполучливо — кожа в кожа…
— Онзи път не можах да те спася. Не съумях да те предпазя от тях. А когато каза, че… че те давя… И аз ли съм същият като тях? — промълви той.
Трябваше да го уверя, че не е така, но… онези думи бяха извирали от сърцето ми. Или поне от остатъка от него.
— Ще опитам да се поправя — повтори той. — Моля те, дай ми още малко време. Позволи ми… позволи ми да се преборя с това. Умолявам те.
„Да се пребориш с какво?“, исках да попитам. Но гласа ми го нямаше. Осъзнах, че още не бях проговорила.
А той чакаше отговор от мен — отговор, какъвто не можех да му дам.
Затова просто го прегърнах. В момента и аз умеех да общувам само чрез тялото си.
Явно и този отговор му стигаше.
— Съжалявам — каза отново. И не спря да го повтаря няколко минути.
„Жертвала си достатъчно, Фейра.“
Може би имаше право. И може би вече нямаше какво да жертвам.
Надникнах през рамото му.
Червената боя беше опръскала стената зад него. И докато гледах как се стича по нацепената дървена ламперия, си мислех колко много прилича на кръв.
Тамлин не спря да ми се извинява дни наред. Правехме любов и сутрин, и вечер. Боготвореше тялото ми с ръцете си, с езика си, със зъбите си. Но това никога не ни бе затруднявало. Трудностите идваха от всичко останало.
И все пак държеше на думата си.
Вече по-малко стражи ме следяха, докато се разхождах из градината. А и не вървяха плътно по петите ми. Дори пояздих в гората без обичайния ескорт.
Макар че конярите несъмнено бяха докладвали на Тамлин кога съм излязла и кога съм се върнала.
Той не говореше за щита от втвърден въздух, с който се бях предпазила от него. И всичко вървеше достатъчно гладко, че и аз самата да не повдигам темата.
Дните се нижеха като в мъгла. Тамлин често отсъстваше от имението, а върнеше ли се, не ми разказваше нищо. Пък и аз отдавна бях престанала да го тормозя за отговори. Защитник — такъв беше и такъв щеше да си остане. Човекът, чиято закрила бях пожелала в най-студените, трудни, безрадостни мигове от живота си; от чиято близост се бях нуждаела, за да стопя леда на горчивите години на мъки и гладуване.
Не дръзвах да си помисля какви бяха желанията и нуждите ми сега. В що за човек се бях превърнала.
И тъй като нямах друг избор, освен да безделнича, прекарвах дните си в библиотеката. Упражнявах се да чета и пиша. Надграждах щита в съзнанието си тухла по тухла, слой по слой. От време на време опитвах да се обградя и с онази стена от втвърден въздух. Любувах се на тишината, въпреки че усещах как се просмуква във вените ми, в главата ми.