Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
Понякога ми се иска да изчезна. Например тази вечер. Гейбриъл е поканил брат си на вечеря. Сервира ми го тази сутрин.
— Не сме виждали Макс от цяла вечност — каза той. — От купона за новото жилище на Джоуел. Ще направя барбекю. — Гейбриъл ме изгледа учудено. — Нямаш нищо против, нали?
— Защо да имам?
Той се засмя.
— Не умееш да лъжеш, знаеш ли? Разчитам изражението на лицето ти все едно чета книга.
— И какво ти казва то?
— Че не харесваш Макс. Никога не си го харесвала.
— Не е вярно. — Почувствах, че се изчервявам, повдигнах рамене и отместих поглед встрани. — Разбира се, че харесвам Макс. Ще ми бъде приятно да се видим… Кога ще ми позираш отново? Трябва да завърша картината.
Гейбриъл се усмихна.
— Какво ще кажеш за този уикенд? А за картината… Направи ми една услуга. Не я показвай на Макс. Не искам да ме види като Исус. Няма да го преживея.
— Макс няма да я види. Още не е готова.
Дори да беше, Макс е последният човек, когото искам в ателието си. Помислих си го, но не го казах.
Сега се страхувам да се прибера у дома. Искам да седя тук, в това кафене с климатик, и да се крия, докато Макс си замине. Но сервитьорката вече издава приглушени звуци на нетърпение и красноречиво поглежда часовника си. Скоро ще ме изрита. И това означава, че не мога да обикалям по улиците цяла нощ като луда и че нямам друг избор, освен да си отида у дома и да се изправя пред реалността.
Да се изправя пред Макс.
24 юли
Пак отивам в кафенето. Някой е седнал на моята маса и сервитьорката ме поглежда съчувствено — поне си мисля, че тя излъчва чувство на солидарност, но може да греша. Седнах на друга маса, с лице към помещението, не към прозореца, до климатика. Тук няма много светлина. Студено е и сумрачно и това е в унисон с настроението ми.
Снощи беше ужасно. По-лошо, отколкото си мислех че ще бъде.
Не познах Макс, когато дойде. Не съм го виждала без костюм. Изглеждаше глуповато с къси панталони, потеше се обилно след ходенето от метростанцията до нас. Плешивата му глава беше зачервена и лъщеше, под мишниците му се уголемяваха едни тъмни петна. Отначало не ме поглеждаше в очите. Или пък аз не го поглеждах?
Макс похвали къщата надълго и нашироко и каза колко различна изглежда и че толкова отдавна не сме го канили на гости, че вече започвал да си мисли, че никога няма да го поканим. Гейбриъл се извини сто пъти, че сме много заети — аз е предстоящата изложба, а той е работата си, и че не сме се виждали с никого. Усмихваше се, но аз видях, че е подразнен — Макс вдигна такъв голям шум по въпроса.
Отначало се държах спокойно, чаках подходящ момент. И после го открих. Макс и Гейбриъл излязоха в градината и запалиха барбекюто. Аз останах да се мотая в кухнята под претекст, че правя салата. Знаех, че Макс ще измисли оправдание и ще дойде при мен. И се оказах права. След пет минути чух тежките му тупкащи стъпки. А Гейбриъл е тих — като котка, въобще не го чувам, когато се движи из къщата.
— Алисия — каза Макс.
Осъзнах, че ръцете ми треперят, докато режа доматите. Оставих ножа и се обърнах към него.
Макс вдигна празна бирена бутилка и се усмихна. Все още не ме поглеждаше в очите.
— Дойдох за друга — обясни той.
Кимнах мълчаливо. Макс отвори хладилника, извади бира и потърси отварачка. Посочих му я на плота.
Той ми се усмихна странно, докато отваряше бирата, сякаш се готви да каже нещо. Но аз го изпреварих:
— Ще кажа на Гейбриъл какво се случи. Реших, че трябва да знаеш.
Макс престана да се усмихва и за пръв път ме погледна със змийските си очи.
— Какво?
— Ще кажа на Гейбриъл, за онова, което се случи в дома на Джоуел.
— Не знам за какво говориш.
— Нима?
— Не си спомням. Боя се, че бях доста пиян.
— Глупости.
— Вярно е.
— Не си спомняш, че ме целуна? Не си спомняш, че ме награби?
— Алисия, недей.
— Какво недей? Да го правя на въпрос ли? Ти ме нападна.
Усетих, че се ядосвам. Положих усилия да контролирам гласа си и да не кресна. Погледнах през прозореца, Гейбриъл беше в дъното на градината, наведен над барбекюто. Пушекът и горещият въздух замъгляваха гледката, пък и той бе приведен.
— Гейбриъл те уважава — продължих. — Ти си големият му брат. Много ще го заболи, когато му кажа.
— Тогава недей. Няма какво да му казваш.
— Той трябва да знае истината. Трябва да знае какъв е брат му в действителност. Ти… — Преди да довърша изречението, Макс ме сграбчи силно за рамото и ме придърпа към себе си. Загубих равновесие и се блъснах в него. Той вдигна юмрук и аз си помислих, че ще ме удари.