Малкия брат [bg]

9.

Беше толкова ядосан, че сякаш щеше да се пръсне. Нали ви казах, че рядко съм го виждал да избухва. Тази нощ изобщо не беше на себе си.

— Няма да повярваш. Полицаят сякаш беше на осемнайсет години и само повтаряше: „Сър, защо вчера сте били в Бъркли, след като клиентът ви е в Маунтин Вю?“ Обяснявах му, че преподавам в Бъркли, а той отвръщаше: „Мислех, че сте консултант“. И пак отначало. Все едно се намирах в тъпа комедия, където всички полицаи са олигофрени. Отгоре на всичко настояваше, че съм бил в Бъркли днес. Аз му обяснявах, че не съм, но той продължаваше да повтаря. Показаха данните от „ФасТрак“ и според тях съм минавал по моста на Сан Матео три пъти!

— Това не е всичко — каза накрая и си пое дъх така, че стана ясно, че е наистина разпенен. — Имаха информация къде съм бил. Места, които въобще нямат такса за плащане. Явно събират данни направо от улицата. Това е абсурд! Мамка му, те ни шпионират, а дори не са компетентни!

Вмъкнах се в кухнята, щом той влезе там, и го загледах от прага. Мама засече погледа ми и вдигна вежди, сякаш питаше кой ще му каже: „Казах ли ти?“.

Кимнах й. Тя можеше да използва съпружеските си сили, за да укроти гнева му, което беше извън обсега ми на обикновена филиална единица.

Тя го хвана, за да го спре да обикаля, и вдигна ръце като уличен проповедник.

— Какво? — озъби се той.

— Мисля, че дължиш извинение на Маркъс. — Тонът й беше равен и спокоен. Ние с татко сме скандалджиите вкъщи. Мама е абсолютна скала.

Татко ме погледна, сбърчи вежди и се замисли.

— Добре. Прав си. Аз говорех за компетентно наблюдение. Тези типове са аматьори. Съжалявам, сине. Прав беше. Това е абсурд.

Протегна ръка да стисне моята, след което неочаквано ме прегърна.

— Боже, какво правим с тази страна? Вашето поколение заслужава по-добро наследство. — Когато ме пусна, видях нови, дълбоки бръчки на лицето му.

Върнах се в стаята си, за да поиграя малко в Екснет. Имаше една прилична мултиплейър пиратска игра. На всеки два дни трябваше да се изпълни по някой куест, за да се повдигне моралът на екипажа, преди да се върнеш към плячкосването. Беше от типа игри, които мразех, но не можех да спра да играя. Множество повтарящи се куестове, малко битки с други играчи — предимно боричкане кой ще е капитан — и не особено сложни пъзели. Подобни игри ме караха да съжалявам за „Хараджуку Фън Меднес“, която балансираше между обикаляне в истинския свят, добра отборна стратегия и сложни задачи.

Но днес имах нужда точно от безмозъчно забавление.

Бедният ми баща.

Аз му бях причинил това. Преди беше щастлив, убеден, че доларите от данъците му отиват за неговата безопасност. Бях унищожил това доверие. То, разбира се, беше фалшиво, но му вършеше работа. Зачудих се дали е по-добре да си с отворени очи без надежда, или да живееш във фалшив рай. Срамът, който изпитвах, откакто ме бяха пречупили и издадох паролите си, се завърна и ми се прииска да избягам от себе си.