— Чудесно си го измислила! Имаш око за детайлите!… Но я ми кажи: как си днес?
— Защо точно днес?
— А, не знам! Ти ще ми кажеш! Аз просто усетих, че имаш нещо да ми съобщиш и се обаждам.
— Ами… Днес заплаках! За първи път от много години.
— Ей, че хубаво! Да знаеш само как се радвам, когато някой плаче така!… А защо плака?
— Защо ли?… Бях бебе, а след това… Не мога да ти го опиша, Мяо Син!
— Ето това е!
Гласът в слушалката замлъкна за момент, след това отсече:
— Ето защо е трябвало да ти се обадя! Ти ще го опишеш!… Имаш ли химикал в чантата?
— Д-да, имам — изпелтечи объркано Дона. — Но нямам на какво да пиша!
— Как да нямаш!… Имаш тефтерче с адреси, вестник, книга, салфетки на масата! Ако е необходимо, ще използваш покривките или плота на бара!
— Не зная какво…
— Започваш от това, което знаеш!… Хайде сега, чао, че се качвам на корабчето!
— Какво корабче? — зяпна Дона.
— Как какво? Това на Сена!
Ситното бип-бип в слушалката показа, че разговорът е приключил.
— Аз сънувам! — поклати глава Дона, но бръкна послушно в чантата, извади от нея черното кожено тефтерче и го отвори пред себе си. Две сълзи увиснаха на миглите като капчици роса, а черният писец закриволичи по празния лист:
И толкоз болки тръгнаха от мен
Да търси всяка свойта билка.
Но всяка друга билка е намерила
И всяка се завръща в мен с надежда,
Че точно тая билка ти е нужна.
И вече в мен е пълно с билки, мамо,
Но от това не стават билките по-малко…
(Донка Калчева)
— Заповядайте!
Момичето сложи пред нея вдигащия пара омлет и чашите с вода и кока-кола и се усмихна с мила, неслужебна усмивка.
— Благодаря — отговори машинално Дона, без да вдига очи от листа. «Аз наистина сънувам! Или съм болна… Или луда!… Но каквото и да е това, дано никога да не оздравея!»
Протегна ръка, взе парчето тортия и го захапа като ябълка, без да обръща внимание на приборите. След броени минути чинията и чашите пред нея бяха празни. Избърса пръстите си със салфетката, облегна се назад, въздъхна и притвори очи. Две нови сълзи се подадоха от ъглите на клепачите, но една невидима мазолеста лапа лекичко ги избърса. Дона отвори очи, сведе глава над тефтерчето и обърна нова, чиста страница:
Знам, че треперя. Недей ми придиря.
Ще спра.
Аз те намерих. В най-светлата диря.
От път.
Знам, че частен е случая.
По изключение.
И по ред.
Сякаш тръгнали на приключения.
А пък то — на гурбет.
(Донка Калчева)
Телефонът иззвъня отново и тя трескаво го грабна:
— Мяо Син, аз…
— Остави сега сина си! — прекъсна я гласът на Велика. — Ами вземи, та си ела в къщи! Че баницата е готова, а пък довечера ще дойдат едни испанци!
— Какви испанци? — преглътна Дона и се ощипа по бузата. Време й беше да се събуди!
— Приятели някакви на бабата, дето я гледа Боряна. Семейство. Много искат да говорят с тебе! Казала им нашата, че чакаш дете и те — да помогнат!… Как й се карах, ако знаеш! «Ти луда ли си? — викам й. — Вършат ли се такива неща, без да си питала жената?»
— Станалото, станало! — успокои я Дона. — Нека заповядат! Една лудост в повече днес няма да ми натежи!
Пета част
I. Делян
Бай Димо вдигна чашата, пълна догоре с ледена Mahou и се усмихна широко над отрупаната с чинии масичка:
— Хайде, наздраве, моето момче!
— Наздраве, бай Димо!
Делян отпи от бирата и набоде на вилицата вдигащата пара наденичка.
— Защо настояваше да дойдем тук, в кафето на гарата? — попита той. — В Мадрид има толкова хубави заведения!
— Тук исках да те почерпя аз! — врътна глава мъжът срещу него. — Тук, на «Аточа», дето за пръв път в живота си щех да падна от глад! И то заради моя… Нема значение!
Бай Димо махна снизходително с ръка и продължи:
— И дето ти, чуждия и незнайния, ме усети и пожали!… Такива вкусни манджи като тогавашните нивга не бех ял!
Протегна вилицата си към препълнената чиния, набоде една от уханните наденички и с видимо удоволствие отхапа половината.
— Хапвай, хапвай! — побутна той чинията към младежа. — Ето тук още и руска салата, и маслинки, и чушлета, и картофки!… От сичко, дето имаше на тезгяха, посочих на момчето да турне в чиниите, да си не тръгнеш гладен!
