Изгубената Динотопия
- Автор: Фостър Алън Дийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изгубената Динотопия». Краткое содержание книги:
Историята за смелостта и сътрудничеството между големи и малки създания е изпълнена с много напрежение и ще достави наслада на читателите от всички възрасти. Романите за Динотопия вече се смятат за класика в жанра и са добили огромна популярност.
Създателят на това магическо място се нарича Джеймз Гърни. Той е измислил и най-популярните герои, населяващи Динотопия. Но самият Гърни предпочита друг да развие и популяризира идеите му. Затова се обръща към всепризнатия майстор на фантастични романи и сценарии Алън Дийн Фостър. Когато Фостър написва романа „Изгубената Динотопия“, критиката и читателите изпадат във възторг. Сравняват го с Жул Верн, Толкин, Хърбърт Уелс. Приключенията на героите от фантастичната страна стават любими за децата от над 30 страни. Милиони екземпляри се продават и четат на 18 езика, а филмовата компания „Холмарк“ се заема да създаде шестчасов сериал.
„Изгубената Динотопия“ е първото докосване на българските читатели до този измислен, но прекрасен свят. Приключенията ще ни държат в напрежение още от първите страници. А когато затворим кориците, може би ще повярваме, че Динотопия все някъде съществува.
Не знаеха какво бе прокарало такъв забележителен проход, но относно ехтящите провлачени звуци вече нямаше никакво съмнение. Когато първите двама мъже, изскочили от гората след Блакстрап, го видяха, побързаха да отстъпят, за да се скрият. Единият не преставаше да се кръсти. Другите се скупчиха в края на гората. Смес от ужас и любопитство ги изпълваше.
По пътя, с гръб към тях, крачеше същество, високо поне шест метра. Кафеникавите петна, украсяващи набръчканата му кожа, бяха избледнели до сиво, а повечето от кестенявите окраски, от младини също бяха изчезнали, оставяйки зад себе си неравномерно разположени ивици.
Придвижваше се на задните си крака, но от време на време стъпваше и на предните, за да си почине. В такива моменти опашката се надигаше от земята и щръкваше вдървено назад. С изключение на дългия метър издатък, който стърчеше на главата, черепът доста приличаше на конски. Изправен, звярът напомняше на огромно кенгуру. Движеше крака по начин, сходен с този на пленниците им, макар и не толкова енергично.
Присъствието на това същество даваше още доказателства за наличието на туземно население, защото, неизвестно по какъв начин, бе успяло да се омотае в дълги ленти от черен плат със сребристи нишки. Лентите висяха от главата, шията и гърдите. За миг на Смигинс му хрумна, че сребристите заврънкулки вероятно представляват някаква позната езикова система, но когато успя да ги огледа добре, видя, че всъщност са безформени знаци.
Блакстрап махна на хората си да спрат, смело пристъпвайки на широката пътека. Смайващото същество продължаваше да не им обръща внимание: сякаш не си даваше сметка за присъствието им. За втори път се отпусна на четирите си крака. Видимо имаше проблеми с дишането. Тъмните му гърди потреперваха, когато с очевидно затруднение ги пълнеше с въздух.
Смигинс се запита за предназначението на необичайната черепна изпъкналост. Дали е само декоративна, питаше се той, или мъжки атрибут, целящ да привлича противоположния пол. Докато наблюдаваше съществото, получи отговор.
Като пое въздух, то вдигна муцуна нагоре и бавно издиша през ноздрите. Уловеният въздух, циркулиращ из кокалестия заоблен издатък, завибрира и се получи дълбокото звучно ехтене, което бяха чули. Веднъж Смигинс наблюдава как абориген в Сидни произведе подобен звук — несравнимо по-немощен, разбира се — с помощта на дълъг дървен инструмент — наричаше го диджеридо. Всъщност той приличаше на издатъка върху главата на този звяр.
Звукът отекна болезнено, скръбно и доста приятно. Докато слушаше второ звучно изтръбяване, помощник-капитанът се запита какви полети на музикалната фантазия могат да се постигнат при такава забележителна акустика, ако собственикът на смайващия естествен инструмент не бе просто тъпо животно.
Полезно бе да се улови реакцията на четиримата пленници. Вместо да ги разтревожи, провлаченото тръбене ги накара да отпуснат глави и ръце. Очевидно не съществуваше никаква опасност.
— Все едно канарче чурулика — отбеляза О’Конър със задоволство. — Ето, трябва само да наблюдаваме големите кокошки и ще знаем дали наоколо има опасност.
— Да — съгласи се другарят му. — Не е злато, но си има стойност.
Миг по-късно мъжете от екипажа се чудеха какво ли означава реакцията на пленниците им — бяха започнали да подсвиркват и грачат високо.
Блакстрап присви очи.
— Какво им стана на тези животни? Смигинс?
Не по-малко озадаченият помощник-капитан само поклати глава — знак, че и той не знае. Пришълците стиснаха оръжията по-здраво и се огледаха тревожно. С изключение на тътрузещия крака великан, пред тях беше само гора.
Чин-ли застана пред Блакстрап и посочи великана.
— Ако това не е дракон, капитане, какво е тогава?
— Виждаш ли от ноздрите му да излизат пламъци? — Смигинс говореше сякаш учен мъж обяснява нещо на невежа. — Къде са крилете му? Прилича ли ти на рисунка на дракон, която някога си виждал?
— Друг вид е — не се предаваше Чин-ли.
Какво друго да очакваш от азиатец неверник, помисли си Смигинс. Ала дребният мъж бе невероятен стрелец и истинско страшилище за враговете, когато пленяваха чужд кораб.
— Изглежда болно — отбеляза Томас с напевния си ямайски акцент. — Вижте колко му е трудно да диша.
Блакстрап кимна в знак на съгласие.
— Така е. Не е нужно да си лекар, за да го забележиш. — Хвърли поглед към четиримата пленници — трескавото им виене бе заместено от звуци, напомнящи безсмислено бъбрене. — Кълна се в диамантите на Тритон, но май безмозъчните ни зверове се опитват да общуват с него!