Вихър
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Серия: Стэн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Василев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихър». Краткое содержание книги:
— Мама му стара! Виж туй!
Стен вдигна глава. Погледна към мястото, което Алекс му сочеше. Централният монитор предаваше пълен хаос. Стен се приближи, за да види по-добре.
Цяла група същества маршируваше пред някакви големи сгради; очевидно построени от покойния Какан, те бяха величествени като размери и еднообразни. На Стен му заприличаха на огромни кошери, свързани с издигнати в небесата пътеки и околовръстни пътища.
— Това е университетът „Пушкан“ — обясни една от сериозните млади техници. Стен се сети, че се казва Наоми.
Новината го накара да изохка.
— Студенти? О, не.
— О, да. Връхлитат ни хормонални неприятности, момко — каза Алекс. Той натисна нещо по контролния панел и внезапно десетина образа от университета се появиха на главния екран.
Виждаше се как униформената охрана на кампуса беше избутвана от млади същества и изхвърляна през главния вход. В друга част на кампуса Стен различи студенти, които разбиваха витрината на мензата. След секунда започнаха да се замерят с храна.
Преподавателите си търсеха прикритие, като не особено успешно отбягваха хвърлената храна и парчетата зидария. Навсякъде из кампуса бяха запалени огньове. Подклаждани, Стен беше уверен в това, с досиетата на студентите, които имаха нисък успех.
Освен това забеляза проблясъци на гола плът сред дърветата и храстите и чу стонове на удоволствие, явно някои студенти протестираха по по-страстен начин.
Огромна барикада беше издигната пред портите на университета „Пушкан“. Купчината боклуци бе подредена достатъчно стабилно, и Стен предположи, че са се включили студенти инженери. Което сочеше планиране.
Допълнително доказателство за това беше внезапната поява на грижливо отпечатани плакати. Те призоваваха за много неща. Но най-вече: „Демокрация сега!“
— Чудесно — промърмори Стен. — Това е единственото нещо, което никой тук няма да получи.
Вгледа се по-отблизо в някои от студентите и осъзна колко са странни. Като за начало установи, че са смесена група. Имаше толкова суздали и богази, колкото джохианци и торки. Второ, всички те работеха — бунтуваха се всъщност — заедно. Това почти никога не се случваше на Джохи, още по-малко в останалата част на купа, където сегрегацията беше ценен елемент на общественото статукво.
— Що за място е това? — попита Стен, като си отбеляза колко добре охранени — и облечени — изглеждаха тези млади създания.
— Дай ни информация, моме — обърна се Алекс към младата служителка.
Наоми поклати глава.
— Няма нужда да го проверявам. „Пушкан“ е най-добрият университет в купа. Там най-високопоставените особи от Алтайския куп изпращат синовете, дъщерите, пилетата и вълчетата си.
— Богати деца — простена Стен. — Направо чудничко.
После сви рамене.
— Е, какво толкова. Звучи ми като местен проблем. Ченгетата ще се справят.
— Опа — възкликна Килгър.
— Какво е това „опа“? — попита с нежелание Стен.
— Поискай и ще ти се даде — каза Алекс. — Глупавите свине излизат. И са озлобени.
Стен видя фаланга от полицаи да се придвижва към главния вход, бяха въоръжени с шлемове, щитове, електрически палки и — той видя нещо да прелита — сълзотворен газ.
— Мамка му! — изруга.
— А, ето ги и сеирджиите — Посочи Килгър към тълпата младежи, които се скупчваха в края на кампуса. Някои крещяха на полицаите. Други на студентите. Някои едни на други. Зяпачите определено бяха разделени на сплотени групички от разярени малцинства.
— По дяволите — изруга повторно Стен. — Все още е местен проблем. Няма начин да се намесваме.
Докато говореше, комуникационната конзола започна да свети — имаше обаждания. Хората на Алекс се заеха с тях.
— Имперското посолство. Да, чухме за безредиците в университета. Не, посланикът няма да коментира… Имперското посолство… Въстанието в „Пушкан“? Да, сър. Не, сър… Имперското посолство.
Напълно отвратен, Стен сграбчи драсканиците си и се устреми към вратата.
— Не ме търсете, освен ако не стане по-лошо — извика той през рамо. — Всъщност… изобщо не ми се обаждайте…
— Най-добре е да отговориш на това повикване, момко — спря го Алекс, като му подаде слушалки и микрофон.
— Кой е? — попита Стен през зъби.
— Хлапак от „Пушкан“ — съобщи Алекс. — Всъщност ето го.
И посочи към един от мониторите, на който се виждаше царствен млад джохианец. Красиво момче въпреки затлъстяването около челюстта. Стен виждаше, че младежът говори в комуникационен микрофон, свързан с конзолата на посолството.
— Главатарят е, смятам — продължи Алекс. — Милхауз е името, с което се представи.