Изгубеният свят
- Автор: Конан Дойл Артур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Шурбанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
Скалите от другата страна не бяха вече черни, а шоколадови, растителността им беше по-рядка, а височината им спадна до триста-четиристотин фута, но никъде по тях не намерихме място, удобно за изкачване. Те бяха дори по-недостъпни от предишните. За стръмните им стени можете да съдите по приложената снимка, която направих от каменната пустиня.
— Но нали дъждовната вода се оттича отнякъде? — казах аз, когато обсъждахме положението. — В скалите трябва да има някакви канали.
— Нашият млад приятел понякога показва проблясъци на ум — отвърна професор Челинджър, като ме потупа по рамото.
— Дъждовната вода трябва да отиде някъде — повторих аз.
— Трезва мисъл. Лошото е само, че ние се убедихме с очите си, че по скалите няма никакви водосточни канали.
— Къде отива тя тогава? — настоявах аз.
— Можем спокойно да приемем, че щом не идва навън, тече навътре.
— Тогава в центъра на платото има езеро.
— Мисля, че е така.
— И по всяка вероятност езерото се е образувало на мястото на стар кратер — заяви Съмърли. — Цялата формация е силно вулканична. Но както и да е, предполагам, че повърхността на платото е наклонена навътре и в центъра има значителна водна площ, която по някакъв подземен канал се изтича в блатото на харакаките.
— Или пък нивото се поддържа от изпаренията — забеляза Челинджър и двамата учени мъже навлязоха в един от обичайните си научни спорове, които за нас, непосветените, бяха по-неразбираеми от китайски.
На шестия ден ние завършихме обиколката си около скалите и се озовахме отново в първия лагер край уединената островърха канара. Бяхме в мрачно настроение, защото внимателното проучване ни убеди, че и най-енергичният човек не би могъл отникъде да се изкачи на скалата. Мястото, което сочеха тебеширените знаци на Мейпъл Хуайт и което той, изглежда, бе избрал, сега беше съвършено непристъпно.
Какво да се прави? Продоволствените ни припаси, допълвани от лова, бяха достатъчни, но нали щеше да дойде ден, когато щеше да се наложи да ги зареждаме отново? След два месеца трябваше да започнат дъждовете, които ще ни пометат от нашия лагер. Скалата беше по-здрава от мрамор и нямаше да ни стигнат нито времето, нито силите да прокараме пътека на такава височина. Затова не е чудно, че през цялата вечер се гледахме мрачно и без много приказки се пъхнахме под одеялата. Спомням си, че последното, което видях, преди да заспя, беше Челинджър, приклекнал като гигантска жаба край огъня и подпрял с длани огромната си глава. Той очевидно бе потънал толкова дълбоко в мислите си, че изобщо не обърна внимание на моето пожелание за лека нощ.
Но сутринта Челинджър беше съвсем друг човек — цял сияеше от задоволство и удовлетворение. Когато се събрахме на закуска, той застана пред нас и ни погледна с престорена скромност, сякаш искаше да каже: „Зная, че заслужавам всичките ви похвали, но ви моля да ми спестите неудобството да ги изслушам“. Брадата му настръхна ликуващо, той изпъчи гърди и пъхна ръката си между копчетата на якето. Във въображението си той може би се виждаше застанал така върху някой от празните пиедестали на Трафалгар скуеър, украсил лондонските улици с още едно плашило.
— Еврика! — извика Челинджър и зъбите му блеснаха през брадата. — Господа, можете да ме поздравите. Всички можем да се поздравим. Въпросът е решен.
— Вие сте намерили път към върха?
— Осмелявам се да мисля, че го намерих.
— Къде е той?
Вместо отговор той посочи островърхата канара вдясно от нас. Лицата ни се издължиха, поне моето. От Челинджър знаехме, че тя е достъпна за изкачване, но между нея и платото зееше страхотна бездна.
— Не можем да се прехвърлим — възкликнах аз.
— Поне можем да стигнем до върха — каза той. — А там ще видим, може би моята изобретателност още не е изчерпана.
След закуска развързахме денка, в който нашият водач държеше алпинистките си принадлежности, и извадихме от него сто и петдесет фута много здраво и леко въже, катерачески котки, скоби и други средства. Лорд Джон беше опитен алпинист, а и Съмърли беше извършил няколко трудни изкачвания, така че всъщност само аз бях новак; но силата и подвижността ми може би щяха да компенсират липсата на опитност.
Всъщност задачата се оказа не много трудна, макар че имаше моменти, в които косата ми се изправяше. Първата половина от изкачването беше съвсем лека, но нагоре канарата ставаше все по-стръмна и докато минем последните петдесет фута, ние буквално забивахме пръстите на ръцете и краката си във всяка издатинка и цепнатинка на камъка. Нито аз, нито Съмърли бихме могли да се изкачим, ако не беше Челинджър. Той достигна върха първи (ловкостта на този тежък човек е учудваща) и върза въжето за ствола на голямото дърво, което растеше там. С негова помощ ние скоро се изкатерихме по наръбената скала и се озовахме на малката тревиста площадка, около двадесет и пет фута широка и толкова дълга, която образуваше върха.