Погледи и усмивки
- Автор: Хайнс Бари
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Ботушарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Погледи и усмивки». Краткое содержание книги:
Изведнъж Карен се появи до него. Дошла бе от другата страна, срещу движението на потока от хора. Хвана го яд на нея. Нямаше никаква причина да я очаква именно от посоката, в която гледаше, но това появяване му се стори някак неестествено и го ядоса. Карен бе тичала и го хвана за ръка, докато си поемаше дъх. Мик се престори, че търси нещо в джобовете си и я накара да го пусне. Не беше в настроение да демонстрира обич.
— Закъсня.
— Знам. Извинявай. Трябваше да купя шалче на майка ми. Омръзна ми все да си слага моето.
— Трябва да побързаме. Днес ще има страшно много хора.
Трьгнаха към стадиона и Карен се хвана за ръкава му, за да не изостава. Той все излизаше с крачка напред и отстрани изглеждаше, че не я води със себе си, а бяга от нея.
— Можем ли да изпием някъде по чаша чай, Мик? Не успях да обядвам.
— Няма време. Ще си купиш нещо от стадиона.
Той нито се спря, нито се извърна към нея и няколко души дори си помислиха, че отговорът му се отнася до тях и го изгледаха, докато ги изпреварваше.
Всички магазини около стадиона бяха затворени и витрините им бяха защитени с дъски, така че Карен си купи едно хлебче с кренвирш от „Кафе на колела“ — приспособен фургон за закуски и кафе, спрян на празния терен пред едно бунище. Докато я чакаше, Мик си купи програма, отвори я и изруга наум, ядосан от промените в отбора на „Юнайтед“. Но щом завиха зад ъгъла и видяха наплива от хора пред турникетите на вратите, изруга вече на глас. Тълпите пред всички входове се сливаха в една огромна опашка.
— Ама че народ. Дано успеем за първата топка — каза Мик.
Карен погледна хлебчето си:
— Сложила съм много кетчуп, не е за ядене.
Един полицай яздеше на кон нагоре-надолу до бордюра и задържаше опашката на тротоара. Пришпорваше го непрекъснато с токове и разцепваше тълпата като снегорин. Някакъв младеж, зачервен и оглупял от пиене, повдигна опашката на коня и се накани да му пъхне отзад кутия от бира. Конят дръпна глава, опъна юздите и полицаят рязко се обърна, усетил по реакцията на коня и смеха на тълпата около него, че нещо става. Но късно; младежа вече го нямаше и той видя само как конят маха с опашка. Не можа да разбере на какво се смее тълпата, но като наближи следващата група, препречила пътя, заби токове в хълбоците на коня малко по-силно и се спусна към нея в тръс.
Мик и Карен се добраха до турникета и точно тогава се надигна приветствен вик за отбора на домакините. От нетърпение Мик бутна вратичката, преди контрольорът да я е освободил, и се удари в горната преграда на решетката. Отново започна да ругае и разтривайки с една ръка натъртеното място, с другата повлече Карен нагоре по дългото стълбище. Карен здраво стискаше чантичката си и гледаше в краката си, за да не падне. Мик вземаше по две стъпала наведнъж, но Карен носеше тясна пола и беше принудена да ситни. Докато се изкачат догоре, на подметките на обувките й можеше да се запали клечка кибрит, само като я допреш.
Влачейки я все още за ръка, Мик започна да си пробива път надолу между хората, заели вече трибуната. „Може ли, може ли“ — повтаряше той непрекъснато и въпреки че го пускаха да мине, много от тях се отдръпваха неохотно и му хвърляха враждебни погледи, готови да се заядат с него. Беше неприятно, досадно, напредваха бавно, Мик скоро изгуби търпение и стана избухлив. Престана да се извинява и когато един човек го попита къде му е възпитанието, Мик му отвърна грубо, сякаш него бяха сръгали с лакти в ребрата.
— Вие пък какво искате?
— Не можеш ли да кажеш едно „Извинявайте“, щом искаш да ти направят път?
— Писна ми да го повтарям. Човекът го пусна да мине. Проклет хулиган. Късмет имаше, че е с момиче, иначе щеше да му даде да се разбере.
Мик спря в долната част на трибуната, точно зад едната врата. Карен се сгуши до него и го хвана за ръката. Погледа няколко минути как двата отбора загряват и го попита:
— А защо вратарят не е облечен като другите, Мик?
Момчетата зад тях се изсмяха и добре че Мик и Карен носеха шалчета с цвета на „Юнайтед“, иначе щяха да си изпатят. Наблизо нямаше привърженици на отбора на „Челси“. Бяха ги събрали по-нагоре, в отделен сектор, заобиколен от полиция.
Мик погледна към другия край на терена, където загряваха футболистите на „Юнайтед“. Зад тях привържениците им пееха и високо развяваха шалчета и знамена, които се сливаха в трептящ шарен килим. Мик затърси с поглед приятелите си, но от такова разстояние не можеше да различи отделни лица. Фил ли беше онзи младеж, когото някакъв полицай повлече и отведе с ръка на гърба? Невъзможно, за Фил трябваха двама полицаи.