Осем ловки демона

— Буда! Това е чудо! Тази партида ли използвахте?

— Тази, при това най-лошата й част. Усвоили сме технологията перфектно и гарантирам деветдесет пет процента успех. Как вървят нещата при теб? — попита Ли Котката.

— Още четирима варварски крале проявиха силен интерес. Двама от тях ще купят със сигурност — отговори оживено Великият страж. — Разбира се, най-добрият пазар би бил Рим, но морските пътища са опасни, а винаги съществува риск керваните да бъдат пленени от някой новоизлюпен амбициозен принц, който след това може да реши да изпрати чая обратно в Китай в знак на уважение. Представяш ли си?

Ли Котката потрепери.

— Не искам и да си го помисля дори — отговори той. — Някакви промени в легендата?

Великият страж сви рамене:

— Защо да я променям? Не може да не обясним откъде сме взели стоката, а едва ли може да се измисли нещо по-добро от историята за пленения керван, превозващ чай за Императора. Това, че неотдавна се ожених за дъщеря на разбойник, я прави още по-правдоподобна, а и никак, не е трудно да обясня, че славният ми тъст не може да пласира стоката в страната и затова се е обърнал към мен, за да му осигуря чужди пазари. Няма смисъл да позлатяваме нещо, което и без това си е златно.

Тогава нещата се промениха драматично. Великият страж извади една голяма карта и тъкмо започваха да обсъждат търговски пътища и нови пазари, когато в залата се чу висок пронизителен звук, който въпреки всичко беше приятен — наподобяваше бързо дрънкане на малка сребърна камбанка. Двамата веднага скочиха на крака. Великият страж изтича до западната стена и откачи една картина върху пергамент, опъната на бамбукова рамка. Зад нея се показа врата на сейф. Гърбът му я закри, така че не видях как я отвори, но когато се обърна отново, трябваше да се овладея, за да не извикам. В ръцете си държеше стара клетка, точно като другите две и звукът идваше от нея. Върна се и я сложи на масата. Видях в средата й да трепти светлинка в синхрон с камбанката, но Великият страж се наведе напред, протегна към нея ръка и рамото му не ми позволи да видя какво прави. Звукът рязко прекъсна. Светлинката започна да се разширява, докато запълни цялата клетка и след това очите ми за малко да изпаднат от местата си. Зад пръчките на клетката започна да се оформя човешки лик, който постепенно прие чертите на един високопоставен мандарин, когото бях видял на погребението на Ма Туан Лин! Пръстите на Господаря Ли се бяха впили в рамото ми като ножове, а бръчките около очите му се бяха сгъстили толкова, че се чудех как успява да гледа. След това устата на мандарина се отвори и ние чухме гласа му така ясно, сякаш беше в залата.