Времето е най-простото нещо
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евгени Орлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Времето е най-простото нещо». Краткое содержание книги:
Всичко е наред, докато по време на едно пътешествие Блейн не открива, че в ума му се е настанило едно извънземно същество. От този момент те са двама в едно тяло…
После се прегъна и се свлече като труп на земята. Блейн стоеше и го наблюдаваше, но Райли не помръдна.
Тишината поглъщаше нощта. Бяха останали само двамата. Всички останали си бяха тръгнали. Той и Райли бяха сами със скапаната таратайка.
Блейн вдигна глава към небето, но там нямаше нищо друго освен луната, звездите и самотния прериен вятър.
Обърна се пак към Райли и установи, че той е жив. Беше се изправил до седнало положение, прегърнал предницата на камиона. Рана разсичаше челото му — там, където бе срещнал металната част. Шофьорът вече нямаше желание да се бие. Беше останал почти без дъх, а в очите му имаше див блясък.
Блейн тръгна към него и му заговори:
— Проклет глупак! Ако беше стрелял по тях отново, те щяха да се нахвърлят върху нас и да ни разкъсат на парчета.
Райли го гледаше втренчено и устата му се отваряше, но от нея излизаше само една дума:
— Ти… ти… ти…
Блейн пристъпи и му протегна ръка, помагайки му да се изправи, но Райли се дръпна и се притисна плътно към камиона, като че ли искаше да проникне в самия метал.
— Ти си един от тях! — викна шофьорът. — Досетих се още преди време…
— Ти си луд!
— Но ти си от тях! Страхуваш се да не видят. Въртиш се само около камиона. Винаги аз ходя за кафе и храна. Ти никога не си ходил. Винаги аз купувам бензин. Никога ти.
— Камионът е твой — отвърна Блейн. — Ти имаш пари, а аз не. Знаеш, че съм без пукнат цент.
— И начинът, по който дойде при мен — продължи да вие Райли. — Излезе от гората. Сигурно си прекарал нощта като тях, в гората! А и никога не повярва на нищо, в което вярват обикновените хора.
— Единствената причина за това е, че не съм глупак — каза Блейн. — Не съм по-паранормален от теб самия. Мислиш ли, че ако бях, щях да се кандилкам толкова време с твоя раздрънкан камион?
Наведе се, сграбчи Райли и го изправи на крака. Разтърси го така, че главата му се залюля напред-назад, като му кресна:
— Успокой се! Сега сме в безопасност. Хайде да се махаме оттук.
— Пушката! Ти изхвърли пушката!
— По дяволите пушката! Качвай се в камиона.
— Но ти разговаря с тях! Чух те да разговаряш с тях!
— Не съм казал думичка.
— Не с устата си — противеше се Райли. — Не с езика си. Но те чух да говориш с тях. Не чух всичко, само отделни части. Казвам ти, че те чух.
Блейн го избута към камиона, като го крепеше с една ръка, докато с другата отваряше вратата на кабината.
— Качвай се вътре и млъквай — викна му рязко. — Ти и твоята проклета пушка! Със сребърните си куршуми! Със слуховите ти фантазии!
Вече беше твърде късно, каза си Блейн. Щеше да е безполезно да му обяснява. Щеше да е загуба на време да му показва или да се опитва да му помогне. Може би дори и да проумееше истината, Райли щеше да загуби последния останал му здрав разсъдък и окончателно да полудее, лутайки се в блатото на неясните догадки.
Блейн заобиколи камиона и се качи от другата страна. Запали мотора и отново насочи машината по магистралата.
Пътуваха в мълчание, като Райли се бе свил в ъгъла. Блейн чувстваше изучаващия му поглед.
Най-сетне Райли проговори:
— Съжалявам, Блейн. Предполагам, че си бил прав.
— Разбира се, че бях — отвърна Блейн. — Ако беше почнал да стреляш…
— Не това имах предвид — прекъсна го Райли. — Ако беше един от тях, щеше да изчезнеш с тях. Те биха могли да те закарат, където си поискаш, при това по-бързо от тази развалина.
Блейн се изхили.
— Просто за да ти докажа, утре сутринта аз ще отида за кафе и храна. Ако ми довериш парите си, разбира се.
15.
Блейн седеше на стола в закусвалнята и чакаше мъжа да опакова половин дузина хамбургери и да напълни термоса с кафе. Там имаше само още двама клиенти и те не му обръщаха внимание. Единият бе свършил с яденето си и четеше вестник. Другият, приведен над чинията си, ровеше в някаква лепкава каша, която първоначално бе представлявала яйца и пържени картофи, но сега, изцяло размешана, приличаше на някаква кучешка храна.
Блейн отмести погледа си от мъжа и се взря през плътната стъклена маса, която покриваше две от стените на постройката.
Беше тихо утро, по улицата се движеха само няколко коли и един човек.
Вероятно е глупаво, каза си той, да прави толкова безразсъден и може би безсмислен опит да си възвърне доверието на Райли. Беше повече от сигурно, че независимо какво ще направи или какво ще каже Райли, шофьорът щеше да си остане все тъй пълен с подозрения.
Но, помисли си Блейн, нямаше да е задълго, тъй като те трябваше вече да са близо до реката и Пиер да е само на няколко мили на север. Беше смешно, че Райли въобще не му бе казал къде отива. Но не беше странно и пасваше напълно с останалото — явния страх на мъжа и потайността му, свързана с товара, който превозваше.