Отвъд безмълвната планета
- Автор: Льюис Клайв Стейплз
- Серия: the space trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд безмълвната планета». Краткое содержание книги:
15.
— Влез, Дребосъче — избумтя гласът на сорна. — Ела да те огледам.
Изправен лице срещу лице с призрака, който го преследваше още от стъпването му на Малакандра, Рансъм почувства изненадващо безразличие. Нямаше представа какво го чака, но твърдо бе решил да изпълни задачата си; а междувременно топлината и малко по-гъстият въздух представляваха райско блаженство сами по себе си. Той пристъпи по-навътре и отговори на сорна, при което собственият му глас прозвуча тъничко и треперливо:
— Хросите ме изпращат при Оярса.
Сорнът се втренчи в него и внезапно заяви:
— Ти не си от този свят.
— Така е — отговори Рансъм и седна. Чувстваше се прекалено изтощен за обяснения.
— Мисля, че идваш от Тулкандра, Дребосъче — каза сорнът.
— Защо? — запита Рансъм.
— Ти си нисък и набит, а така трябва да изглеждат животните на един по-тежък свят. Не може да идваш от Глундандра, защото тя е толкова тежка, че ако там изобщо има животни, трябва да са плоски като чинии — дори и ти, Дребосъче, ще се разпаднеш на онзи свят. Не вярвам да си от Переландра, защото там трябва да е много горещо; нито един пришълец оттам не би оцелял сред харандрата. Затова стигам до извода, че си от Тулкандра.
— На нашия език светът, от който идвам, се нарича Земя — каза Рансъм. — И е много по-топъл от вашия. Докато се добера до пещерата, едва не умрях от студа и разредения въздух.
Сорнът рязко посегна с дългата си ръка. Рансъм се вцепени (макар че не си позволи да отскочи), защото грамадното същество сякаш искаше да го сграбчи. Всъщност намеренията му бяха дружелюбни. Протягайки ръка назад в пещерата, сорнът свали от стената нещо като чаша. После Рансъм забеляза, че тя е свързана с дълга, гъвкава тръба. Сорнът му я подаде.
— Помириши това. Хросите също се нуждаят от него, когато идват насам.
Рансъм вдъхна и мигновено усети прилив на бодрост. Болезненият задух го поотпусна, напрежението в гърдите и слепоочията отслабна. Досегашното смътно, призрачно видение на сорна и пещерата придоби нова плътност.
— Кислород? — запита той; но разбира се, за сорна английската дума нямаше никакъв смисъл. Рансъм помълча, сетне зададе нов въпрос: — Ти ли онзи, когото наричат Огрей?
— Да — каза сорнът. — А тебе как те наричат?
— Животните, към които принадлежа, носят названието човек, затова хросите ме наричат хшовек. Но собственото ми име е Рансъм.
— Човек… Ран-сум — повтори сорнът и Рансъм забеляза, че говорът му е различен от този на хросите, без тяхното почти вездесъщо начално Х.
Едрото същество седеше на издължената си клиновидна задница със свити крака. В подобна поза човек би подпрял брада върху коленете си, но краката на сорна бяха прекалено дълги. Коленете му се издигаха високо над раменете от двете страни на главата — като карикатурно грамадни уши — а между тях самата глава се подпираше върху изпъкналия гръден кош. Под челюстта като че имаше двойна брадичка или някакъв друг израстък, но Рансъм не успя да го различи ясно в мътните проблясъци на огъня. На цвят съществото беше бяло, или може би кремаво и изглеждаше обгърнато чак до глезените в някаква материя, която отразяваше светлината. Дългите крехки крака бяха най-близо до Рансъм и като се вгледа в тях той разбра, че това е естествено покритие. Не приличаше на козина, а по-скоро на пера. Погледнат отблизо, сорнът не беше нито толкова страшен, нито толкова грамаден, колкото бе очаквал. Вярно, трябваха му доста усилия, за да свикне с лицето — то беше прекалено дълго, безизразно и бледо, а освен това неприятното впечатление се подсилваше от факта, че наподобяваше човешко лице повече, отколкото се полага на едно извънземно същество. Както при всички едри създания, очите му изглеждаха твърде малки. Ала всичко това беше по-скоро причудливо, отколкото страшно. В мислите на Рансъм започна да се оформя нова представа за сорновете; определенията „великан“ и „призрак“ отстъпиха място на „таласъм“ и „дангалак“.