Щитове каменни
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Щитове каменни». Краткое содержание книги:
— А какво искате от мене?
— Ще отделиш от овците си за войската, ще отделиш и вълна, и кожи. Трябва да храним и да обличаме войската, а тя е на първо място за царството ни. Нужни са и пари, искаме и пари от тебе.
Побит приподигна презрително широките си рамена:
— Аз съм болярин и царски хилядник. Дълг ми е да събера, да въоръжа и до хиляда души, но то може да стане само по царска повеля и по моя воля. Що ми говориш ти?!
— Така е, щом казваш — отвърна Самуил Мокри. — Но цар в Преслав сега няма. Ще събереш ти и полка си, когато стане време. Може да се поискат от тебе и два полка, но сега повече са нужни пари и всякакви други потреби за войската.
— Твойта войска ти ще си събереш, ти ще си я въоръжиш и нахраниш. Ти мислиш, че не знам що кроиш? Искаш да ти помогна! А ти си говорил против болярите. Вълци си ги наричал. Да не си от тия… богомилите безбожни! Пък аз и не знам кой е поставил вас четиримата на мястото на баща ви. Комитът не е цар, за да го наследяват синовете му.
— Ти не знаеш кой ни е поставил на това място, но ти не можеш да ни изместиш. Аз не съм богомил, но наистина има боляри, които са по-свирепи и от вълци…
Янкул Побит не го дочака да се изкаже:
— А защо си дошъл да искаш подкрепа от вълка? От мене нищо не чакай… Но ще млъкнеш ти, Мокри, щом се чуе глас от Преслав.
Самуил придръпна с едната ръка наметката си, възбледото му лице побледня още повече.
— Сега виждам — каза той, — че няма да е без полза идването ми при тебе, Янкул Побит. Ето така ще видим кои са с нас и кои са срещу нас. Иде време, когато всеки ще трябва да даде, каквото се иска от него: злато, овци, коне, вълна, а също кръв и живот. Ще дадеш и ти, не ще избегнеш. Аз дойдох при тебе с добра дума, болярино.
Той се обърна и се отправи към вратата. Побит нито се помръдна да го изпрати.
Щом излезе вън и яхна коня си, Самуил го обърна назад по същата улица, която се спущаше стръмно надолу. Както всички охридски улици и тая беше доста тясна между къщите и стените, които ограждаха малките дворове. Постлана беше с едри заоблени камъни, далеко надолу краят й допираше до стена от модро стъкло, гладко и едва светлеещо, а това беше езерото, в което се отразяваше високото синьо небе. Денят беше ведър и топъл — един от ранните пролетни дни, и се виждаше как всичко наоколо се радваше на животворната топлина. Много от прозорчетата по къщите бяха отворени, подаваше оттам глава ту жена, ту някое дете и гледаха те с любопитни, засмени очи младия конник и войниците след него; по голите още клони, които се протягаха над степите тук-там, подскачаха и чуруликаха врабчета, по улицата надолу се гонеха в игра две кучета. Минувачите по тоя час на деня бяха редки, но които срещаха Самуила, покланяха му се до пояс и после се извръщаха да го проследят с жадно любопитство — те познаваха най-младия комитопул, тия дни неговото име беше в устата на всички охридчани.
Вече към края на улицата той сви по друга една, още по-тясна улица. Тук, в началото й, беше къщата на болярина Никола Жарен. Самуил влезе и у тоя охридски болярин, но когато скоро след това пак излезе и се метна па коня си, той се проклинаше, че бе влязъл в неговия дом. Изпитваше чувство, като да бе ловил с ръцете си някаква гадина, която се извива и изплъзва между пръстите, вонеща и гнъсна. Жарен беше също около четиридесетгодишен мъж, уродливо дребен и мършав, а живият му измамлив нрав беше сякаш изписан по лицето му — издължено като лисича муцуна, но все пак човешко лице с дълъг нос, който всичко подушва, с тънки, непрестанно мърдащи устни, които изричат без глас скрити, коварни мисли, с мънички кръгли, черни очички, които всичко виждат. Той посрещна младия войвода с доземни поклони, въведе го в една малка стая и сам се разтича да почерпи с някакво вкиснато питие, въртеше се около него и сякаш не знаеше де да го сложи да седне от милост и драгост, от почит към сана му. Ала когато Самуил побърза да му каже защо бе дошъл, Никола Жарен побягна и се свря в един от ъглите на стаята настръхнал с цялата си дребна фигурка, като зверче, което пази малките си през дупката на хралупата. Очите му не пропущаха ни едно движение на войводата, устните му замърдаха още по-бързо, по той изрече гласно само една дума:
— Нямам.
Никола Жарен нямаше ни гори, като комит Никола Мокри, ни стада, ни рибарски чунове в езерото, но имаше злато, имаше сребро и даваше под лихва. Самуил тъкмо това му каза, без да повярва ни най-малко на късия му отговор: