Огненият човек
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван П. Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият човек». Краткое содержание книги:
— Ще обядваме по-късно, на отвъдния бряг; в бразилските гори не липсва дивеч за тези, които имат оръжие и умеят да си служат с него.
Тръгнаха покрай брега, като стъпваха предпазливо и гледаха пред краката си, защото по брега бяха изпопадали листа на дървета, които можеха да послужат за убежище на твърде опасните водни змии нарарака, които по цвят напомнят сухи листа. Тези малки змии могат да ухапят неочаквано за крака и най-силния човек и да го убият за няколко минути.
Диас отряза от стеблата на околните дървета клонки и ги скри в кожената си торбичка.
— Какво берете? — попита Алваро, — за какво могат да послужат тези клонки?
— Бера хляб за нашия обяд — отговори Диас, като се усмихваше. — Това растение е скъпоценно и се нарича корнахуба, а ако имаме време ще ви нагостя и с бисквити. Но не бива да спираме, затова набрах клонки със смолата на това дърво, която е много вкусна.
— И сто пъти да бях минал край тези дървета, нямаше да си помисля, че могат да послужат за храна — каза Алваро.
— Не сте ли чували за саговите палми?
— За онези, които съдържат в стеблото си някакво вещество прилично на кола, което става за ядене и може да замени хляба?
— Да, сеньор Виана. Това дърво също съдържа брашно и то не по-малко хранително от онова, което се добива от палмите, растящи по островите на Индийския океан.
— Значи, тук жителите не се нуждаят от пшеница?
— Разбира се. Овен това тук пшеницата би израснала много висока, но без да дава зърно. А това дърво дава и друго, освен брашното и смолата.
— Може би и облекло?
Не, свещи, сеньор. Самият аз съм приготвял големи количества. Събирам листа, изсушавам ги и в тях се появява нещо като восък, който напоен в малко животинска мазнина може прекрасно да служи за осветление; а от корените на това растение се приготвя една лечебна настойка… Но ето друг брод и то много по-добър от първия! Тук водата не е по-дълбока от един метър.
— А има ли змии?
— Ще видим.
Диас повтори проверката, но от дълбочината на реката не последва отговор.
— Засега можем да се считаме в безопасност — каза той — надявам се, че еймурите няма да могат да ни заловят!
— Но нали казахте, че могат да построят мост?
— Да, случва се някои от тези диваци да се решат да преминат през реки, дори и през езера. Но за това изгубват няколко дни, а ние няма да ги чакаме тук.
Като опита с пръчката дъното на реката и като се убеди, че е твърдо, Диас нагази във водата и като се държеше за водните растения, които образуваха гъсталак от дясната страна вече почти беше стигнал до противоположния бряг, когато внезапно Алваро и Гарсия, които вървяха след него, видяха, че той се загърчи конвулсивно и охкайки, падна в растящата на брега трева. Нещо дълго и тъмно се шмугна пред Алваро и се скри в тинята на дъното, преди той да успее да го разгледа.
— Диас, какво ви стана? — извикаха и двамата, като видяха, че той продължава да се гърчи на тревата.
— Нищо… дребна работа… електрическа риба…Трептяща риба!…
— Да не ви е ухапала змия? — извика уплашено Алваро.
— Ах не!… Електрическа риба… Тя ме оглуши… Получих електрически удар, който ме повали на земята.
— Електрическа и трептяща риба ли? Какво е това?
— Тук в реките се въдят риби — отговори Диас, като се опитваше да се усмихне, — които индианците наричат трептящи риби. Те изпускат електрически ток, като нашите торпедни риби в Европа. За щастие тук имаше само една такава риба…
— А такъв удар може ли да убие човек?
— Не, но може за няколко дни да го лиши от способността да си служи с крайниците…
— Е! Болката вече минава и скоро ще мога да се изправя на крака.
— Радвам се за вас… също и за нашия обяд — каза Алваро.
— Ах, аз бях забравил! — извика Диас, като се оглеждаше. — Почакайте, каква сполука! Само да се наведете и ще получите обеда си. Виждате ли тази полянка? Преди тук трябва да е имало буйна растителност.
— Алваро погледна към мястото, посочено му от Диас. Вдясно от първия ред палми се виждаше една полянка, където растяха отделни малки храстчета, високи от десет до дванадесет сантиметра с палмообразни листа. Но това беше всичко и Алваро не откри нещо, което можеше да му послужи за обяда, който му обещаваше Диас.
— Ей, Гарсия! — извика Алваро. — Ти имаш силни очи, направи ми удоволствие и потърси къде там се крие обяда, който аз не мога да видя!… Макар че ми се струва, че не съм сляп!
— Ако не ми дадете очила и аз нищо не бих могъл да видя! — отговори Гарсия.
— Значи, обедът трябва да се крие под земята. Да се надяваме, че поне охлюви ще намерим!